Прочетох първата дълга глава на нашата книга, тази, която остави на Върнън, преди да заминеш. Бях поразена от сърдечния и комичен начин, по който си ме описала като дете. Точно такава бях — с любопитни очи, широко отворени към света. Имаш невероятната способност да схващаш начина ми на изразяване. За мен е доста впечатляващо да чета онова, което самата аз бих написала със същите думи, със същия ритъм, ако можех да го направя. Това е обезпокоителен пренос на думите ми — ти пишеш «моята книга», Клаудия.
Но не затова ми липсваш. Ти отново разкри пред мен даровете на живота. Когато си мисля за новите записи, които се подготвям да направя за теб, имам чувството, че седиш във фотьойла в библиотеката и слушаш за дните от времето, когато още не си била родена, които като по чудо ще превърнеш в свои.
Тези две големи ленти със записи, които съдържаха описание на годините, преживени от Саша в Бостън, неочаквано бяха донесени в селската къща от Алма. Предния ден спирачките на новия мерцедес на майката на Клаудия бяха изсвистели по утъпкания път пред къщата. Тя бе слязла, като се поглаждаше и масажираше долната част на гърба си.
— Що за пътища водят дотук? — измърмори. — На всичкото отгоре се загубих на два пъти, наистина живеете насред полето!
Елена стоеше на прага, облечена в ризата на райета и с плитки върху раменете си. Алма я изгледа учудена и смаяна.
— Това не е ли къщата на Лудовико Фредиани? — попита тя.
— Да, но Лудовико не е тук — отвърна Елена.
— А, вие сигурно сте Елена! — възкликна Алма и като забеляза бледото лице на младата жена и широката риза, добави иронично: — Виждам, че дори и на тази възраст бившият ми съпруг отново е направил попадение.
— Винаги правиш комплименти, мамо! — обади се Клаудия, която бе застанала на прага до Елена.
— Какво лошо казах? — попита в отговор Алма и подаде ръка на Елена с предразполагаща усмивка. — На един дъх изминах шестстотин километра, за да видя дъщеря си, нося й един пакет от Монте Карло като доверен куриер, а вижте как ме посреща!
Междувременно беше влязла в къщата и се беше настанила върху пейката до кухненската маса.
— Тези проклети пътища! Нагълтах толкова прах, че умирам от жажда.
От чантата си измъкна малък пакет и го подаде на дъщеря си.
— Ето! Направо от ръцете на Саша Колмар.
— От Саша? — Тя пое пакетчето с известно смущение. — Какво е?
— Записи и както ми каза — тайни.
— Как така се срещнахте? — Отвори пакетчето и видя три запечатани касети.
— По време на едно посещение на журналисти от специализираните издания в клиниката «Бел Еър», в лабораториите и така нататък. Знаеш, обичайната покана от страна на отдела им за връзки с обществеността, за да се направи реклама на производството и проектите им за близкото бъдеще.
— И кой ви посрещна? Чакай! Аз ще ти кажа. Инге Бахофен и Стюарт Вайнес.
— Точно така. Той е директор на лабораторията — хубаво, русо и будно момче. А тя — отговарящата за връзките с обществеността, е малко мрачна, но си разбира от работата. Лекарят, който ти харесва, не се появи.
— Кой? Доктор Вайнес? И защо реши, че ми харесва?
— Остави. Бях любопитна да го видя.
— Със сигурност са организирали посещението на журналистите в деня, когато е в Женева — поклати глава Клаудия.
— Наистина ли? Поне така казаха, за да оправдаят отсъствието му. — Алма заинтригувано я изгледа.
— Много се учудвам, че си успяла да видиш Саша Колмар. Обикновено Бахофен слага въже, за да я изолира.
Алма изпи студения чай с праскови, който Елена мълчаливо й предложи, и призна:
— Знаеш ли, усетих, че тази Бахофен не ме изпуска от погледа си. Но не и химикът, той бе прекалено зает с пресконференцията. Тя ме следеше с поглед, без да се приближава до мен, и се правеше, че не знае, че съм твоя майка. Накрая, когато ни изпращаха до летището, направих така, че да се кача в същата кола с нея.
— И тогава ли нищо не ти каза?
— Не. Но нямаше търпение да ми види гърба.
— Ти знаеше ли, че вече съм се върнала в Италия?
— Не, и бях решила да стигна до вила «Палма».
— Как се измъкна?
— Много просто — засмя се Алма. — След като заверихме билетите си, Бахофен трябваше да се сбогува с нас. Аз се качих в самолета, а после под предлог, че съм забравила една чанта в кафенето, се върнах и избързах към тоалетната. Изчаках двадесетина минути, след това излязох и се огледах, за да се уверя, че наоколо няма хора от «Ес Кей». Тогава заявих, че съм изпуснала самолета, и взех такси до вила «Палма».