— Цяло приключение.
— Приключението започна по-късно. Във вила «Палма» не успях да вляза, сякаш къщата бе безлюдна. Обаче чувах, че някой свири на пиано.
— Пиано? — Клаудия бе изненадана, но после се усмихна. — Сигурно е била внучката й. Много е талантлива.
— Да. Тогава набрах по клетъчния си телефон номера, който ти ми бе дала, и някаква прислужничка идиотка ми отвърна, че мадам не желае да бъде обезпокоявана.
— Флорет — уверено каза Клаудия.
— Заплаших я с уволнение, ако веднага не ме свърже с мадам. И в този миг самата тя, старата, ми отговори.
— Не я наричай така.
— Старата? Но тя е на осемдесет години!
— Видя ли я?
— Да, годините не й личат. Държи се гордо като кралица. Но ти не знаеш каква беше преди тридесет години — беше прелестна.
От представата за някой човек всеки отделя и съхранява в паметта си съзнателно или несъзнателно онова, което има най-висока стойност за него. За Алма Ленци Саша олицетворяваше властта, красотата и несметното богатство. За Клаудия тя бе жена, която бе кръстосвала живота почти половин век и все още в жестовете и в очите й се прокрадваше една тайнствена младост.
— Аз и сега я намирам за красива, с това необикновено лице, което се е формирало през осемдесетте години на живота й. И освен това тя е… сантиментална жена.
— Мислиш ли? Когато влязох в къщата, видях момиче, седнало пред един роял.
— Беате — внучката й.
— Странно дете… но старата, извинявай — Саша, бе много нежна с нея. Каза й: «Продължавай да свириш, така музиката ще остане във въздуха и ще ми прави компания. А аз в това време ще отида в библиотеката, за да поговоря с госпожата».
— За какво разговаряхте?
— За теб, за книгата, която пишете, и отново се посмяхме на срещата ни отпреди тридесет години.
— И тя те помоли да ми донесеш този пакет?
— Каза, че го очакваш.
— Така е. Нужен ми е, за да мога да продължа работата си.
Алма изпитателно оглеждаше дъщеря си и се питаше доколко е наясно с интригите, заплетени около нея.
— Ако наистина искаш да завършиш книгата, пиши я тук — каза тя. — Не ми се ще да се връщаш при онези хора.
— Саша Колмар не е «онези хора». Освен това съм поела задължение и имам перфектен договор.
— Този договор ще ти плати ли и за опасностите, и заплахите?
— Какви заплахи?
Майка й се изправи и нервно направи няколко крачки.
— Кога най-после ще се върне баща ти? Искам да обсъдим това в негово присъствие. Сама не съм в състояние да те убедя.
— Можеш поне да опиташ. Лудовико ще се върне много късно, но можеш да останеш за вечеря и да преспиш тук. Нали така, Елена?
— Чувствай се като у дома си — кротко отвърна тя.
Алма се обърна и се изчерви от неудобство. Беше избухлива и неучтива, но си даваше сметка, че това момиче с русите плитки е стопанката на къщата, а тя я пренебрегваше — все едно че бе един от кухненските шкафове.
— Извинете, но довечера трябва да съм в Рим. За щастие дните са дълги.
Отново се обърна към дъщеря си и набързо завърши разказа си:
— Саша Колмар нареди на шофьора си да ме придружи до летището. Докато чаках на гишето и питах дали има списък с чакащите за Милано, усетих, че ме докосва една нежна ръка. Обърнах се и видях Инге Бахофен да се усмихва като хиена. Каза ми: «Запазих ви нов билет, тъй като изпуснахте самолета». И ми го подаде. «Един билет?» — попитах, защото не можех да разбера какво има предвид. «Да, за да заминете наистина този път и да нямате възможност да размислите. Не идвайте повече, госпожо, и дръжте онази интригантка — дъщеря си — далеч от «Бел Еър» и вила «Палма». Нищо няма да спечели от Саша Колмар, само ще загуби. Ясно ли е?» Тези думи бяха толкова неочаквани и стряскащи, че за миг останах без дъх. После ме обзе гняв. Взех билета от ръката й, хвърлих го в лицето й и заявих: «Вие ми казвате какво трябва или не трябва да правя? А какво смятате, че заплашва дъщеря ми, освен вашата отрова?». Тогава тя разкри картите си: «Няма да получи и пукната пара. Няма да публикува спомените на дъртата склеротичка! А ако го направи, рискува да бъде опровергана от цялото семейство». «Така ли? Страхотна реклама!» — изсмях се аз. След това я погледнах право в очите и й заявих: «Косъм да падне от главата на дъщеря ми, ще ви скалпирам по-умело и от някой индианец».
— Мамо! — спря я Клаудия, която почти се заливаше от смях при вида на свирепото изражение на майка си. — Вече се опитаха да ми откъснат повече от един косъм, шпионираха ме, връхлетяха върху нас на Корниш. Срязаха гумите на микрата на Силвия, обраха ме на летището… и ето ме тук — цяла и по-решена от преди.