— На какво си решена?
— Да напиша тази книга, това е първата ми голяма възможност.
— Внимавай, защото тази вещица не се шегува. — Алма се отпусна на пейката.
— Но имам и един рицар, неопетнен и безстрашен.
— Смей се, смей се!
— Засега бъди спокойна. Няма да мърдам оттук. Сигурна съм, че Саша ще намери друг куриер, за да ми изпрати следващите записи. И то скоро.
«Трябва да й се обадя — реши Клаудия, — може би наистина й липсвам. Саша никога не казва нещо, което не е обмислила.» Набра на няколко пъти номера на вила «Палма», но непрестанно даваше заето. Когато линията се освободи, й отговори записът на непознат глас от телефонния секретар: «Мадам отсъства. Оставете съобщение».
Това бе странно. Клаудия не остави дори един поздрав. Импулсивно позвъни на секретарката на Върнън и узна, че доктор Вайнес не е в клиниката.
След това телефонира в лабораторията. Обземаше я голямо безпокойство, сякаш разстоянието бе разпръснало хората, които търсеше, и ги бе отправило в различни посоки. Гласът на Стюарт я утеши.
— Баба ли? Замина за Ню Йорк с Върнън. Той не искаше да я пусне да пътува сама. А ти, красавице, как си?
— Намирам се насред полето — отвърна Клаудия, която говореше, застанала до един отворен прозорец. — Прекрасно поле, може би най-красивото на света. И работя.
— Надявах се да ми кажеш, че някой от нас ти липсва.
— Всички ми липсвате — прошепна тя. И беше самата истина.
— На кого е този голф, паркиран точно пред къщата?
Колата пречеше да се преминава пред килера.
— Аз ще сляза — каза Клаудия на Елена, която шофираше. — Ще отида да помоля да преместят колата, иначе няма да можем да разтоварим кашоните и пликовете с покупките.
В това време на вратата се появи Лудовико и извика:
— Елате, елате! Имаме гостенин.
Той седеше в кухнята близо до масата, където имаше две халби светла и пенлива бира. Усмихваше се. Над полото си носеше копринено сако, късите му коси му придаваха младежки вид.
— Върнън! — Сърцето й ускори ритъма си, но тя веднага се съвзе. — Знаеш ли, че на пръв поглед те сбърках със Стю?
— Не си спомняш добре лицето ми — пошегува се той.
— Не, но… — Клаудия изглеждаше притеснена и в настъпилото мълчание се породи необяснима враждебност. — Сигурно се дължи на влиянието на Америка. Веднага си придобил вид на… янки.
— Това комплимент ли е?
— Дори повече. Приличаш на Лудовико — подсмихна се тя сърдечно. — Когато идваше да ме види в Америка, не се решаваше да се прибере у дома.
— Твоят баща притежава таланта да накара един непознат, който внезапно се е появил у дома му, да се почувства удобно.
— И навярно дори не те е попитал как си успял да намериш пътя дотук?
— Сутринта кацнах във Флоренция. Но после? Да, на няколко пъти обърквах пътя.
— И не се обади — смъмри го тя.
— Защото исках сам да успея да намеря тази известна ашина.
— Добре — отсече Клаудия, която чувстваше, че баща й внимателно я наблюдава. — Сега татко ще ти покаже къде ще спиш тази нощ, тъй като вече се стъмни, а наблизо няма хотели. Има една стаичка, може да се каже, че е килия, която гледа към терасата. Междувременно двете с Елена ще приготвим вечерята. А, трябва да си преместиш колата, която е почти на стълбите на къщата, и после да отидеш да набереш малко плодове. — Взе една кошница и плъзна дръжката през ръката на Върнън, погледна го право в очите с усмивка, но и с категорично послание: «Това е моето царство».
Естествено доктор Вайнес не бе дошъл само за да даде на Клаудия новите записи на Саша и документите, които носеше от Съединените щати. Искаше да види Клаудия, да разбере къде живее тя и да се запознае с Лудовико. Решението му по-скоро бе продиктувано от сантиментално чувство.
Клаудия беше развълнувана от присъствието му, но смяташе, че другите не забелязват това. Обаче Елена беше твърде проницателна, Лудовико бе ревнив. Така че и двамата се досещаха за чувствата й. А в това време тя внимателно преценяваше любимия си противник, който бе нащрек и контролираше разговора.
— Бях за десет дни в Ню Йорк с баба — разказа той, когато всички седнаха на масата. — Не исках да пътува сама. Не беше обикновено пътуване. Беше нещо като поклонение по местата, където е прекарала детството и младостта си.
— Нюпорт и Бостън? — предположи Клаудия.
— Да, тя сигурно ти е разказвала. Направих освен това и подробно проучване на вестниците от онова време, които са отразявали делото, свързано със смъртта на съпруга й. Тя искаше да направя копия на всички публикации, за да си осигури необходимата информация.