— Ти знаеше ли? Тези събития са станали много отдавна…
— Не — леко огорчен отвърна той. — Нито баща ми, нито баба ми са ми разказвали. Ти си единствената довереница.
— Ще бъда обвързана с тайната дори и след издаването на книгата. — Клаудия внезапно се изчерви.
— Знам. Моето задължение е да ти донеса записите и документите, нищо повече.
— Не всичко, което Саша разказва, ще намери място в книгата — продължи Клаудия, която следваше някаква своя мисъл. — Но, разбира се, записите остават твоя собственост. Аз отговарям за това.
Върнън я изгледа изненадан от сериозния й и професионален тон.
— Баба ми ти вярва — каза мило той. — Но вярва и на мен.
— Дали вече да не се посветим на тези лакомства, които нашите жени са приготвили? — намеси се Лудовико. Сложи по средата на масата чинии с картофи на фурна, пълнени със сметана и шунка, малки спаначни суфлета и печени зеленчуци. Изразът «нашите жени» предизвика усмивката на Елена, ядоса Клаудия и запали лукава светлинка в очите на Върнън. Този патриарх с млада и бременна съпруга много му харесваше, а масата, осветена от газена лампа, го изпълваше с отдавна забравена сладост.
— Много съм ви благодарен — отвърна той. — От дълго време не съм сядал на маса с едно семейство.
— Надявам се да останеш доволен. — Лудовико майсторски подправяше салата в три цвята, сипана в голяма дървена купа. — Ние сме вегетарианци като монасите.
— А шунката?
— Тя е в чест на госта. Както и виното, което не е от известна марка, но е истинско. — На Лудовико му доставяше удоволствие да сервира на тримата млади, беше му приятно, че пред него седи мъж. А след малко щеше да му стане противник — с бащите винаги ставаше така. «Главното действащо лице най-после се появи. Но с десетина дни закъснение според моите изчисления. — Този млад мъж, който повече гледаше, отколкото приказваше, не му бе неприятен. — Обаче… дали не греша, но май има някаква сянка зад момчето?»
Настани го да спи в стаята за гости на тавана. На следващата сутрин излезе рано и придружи Елена до магазина, преди да продължи за Флоренция. Клаудия и Върнън останаха сами да пият кафе.
— Не ми се работи тази сутрин — заяви тя. — Да се поразходим ли, или трябва веднага да тръгваш?
Той не отговори, приближи вратата и погледна навън.
— Тук човек наистина е насред полето — отбеляза Върнън. Въздухът бе свеж. Чуваше се само шумоленето на тревата или на клоните на дърветата. Бяха сами и Върнън имаше усещането, че има неограничено време пред себе си. За тях двамата.
— Да вървим.
Слязоха към овощната градина. Тя вървеше няколко крачки напред, за да му показва пътя. Той се бавеше, загледан в гърба й. След това избърза, за да я настигне.
— Защо дойде тук? — внезапно го попита тя, без да го поглежда. — Можеше да ми изпратиш документите и записите по куриер.
— Бих могъл. Но щях да обидя Саша. Освен това материалите са много важни.
Движеха се по една пътечка, която заобикаляше редиците плодни дървета, после лозето, преди да се влее в коларския черен път, който водеше до най-близкото село.
— Сигурен ли си, че искаш да отидем в селото? До него има почти три километра.
— В противен случай кога двамата бихме могли да поговорим? Макар да ми се струва, че засега само мълчим. Докато бях през последните дни с баба ми, говорихме много за теб. Питах се къде си. Никога не съм виждал тосканската провинция, нямах представа какво е ашина, макар че ми беше казала.
— И харесва ли ти?
— Да. Вече мога да те видя в точната рамка.
— Докато работя? — Тя се престори, че не разбира за какво намеква той. — Знаеш ли, вече имам три нови глави, които мога да ти дам да прочетеш. И трябва бързо да ми ги върнеш с нанесените поправки.
— Не възнамеряваш ли да се върнеш във вила «Палма»? — Върнън вървеше с ръце в джобовете и леко свъсени вежди.
— Засега — не. По-късно сигурно… — отвърна Клаудия след кратко колебание.
— Саша е намислила нещо важно за края на лятото, надява се, че дотогава ще си завършила книгата.
— Изключено! Имаш ли представа колко работа се иска, за да прехвърлиш нейните записи върху хартия?
— Във всички случаи тя ще иска да бъдеш с нас.
— С нас? Какво общо имам аз? Не, не вярвам, че ще искам да дойда.
Навлязоха в горичка от акации и кестени с преплетени къпинови храсти. Клаудия се спря и набра една шепа къпини. Предложи му ги в дланта си.
— Тук не са прашни като тези по черните пътища.
— Никога не съм ял току-що откъснати плодове.
— Във вила «Палма» има цял ред френско грозде.
— Сигурно и вината за това, че не искаш да се върнеш, е моя.
— Защо? Ти ли сряза гумите на микрата? Ти ли ми отмъкна куфарчето, ти ли ме блъсна да падна на площадчето пред летището? Каква е вината ти?