— Сигурно съм те обидил и наранил по някакъв начин.
— Нима?
— Не бъди уклончива, Клаудия. Освен това не разбирам защо си така враждебно настроена. Трудно ми е, винаги ми е било трудно.
— Поне опитай.
— На теб лесно ли ти е да говориш за чувствата си, за фантазиите си? — Той се спря.
— Фантазии? Не разбирам — сви рамене тя и продължи да върви. — Налага ли се да отгатвам твоите? Със сигурност нямам никакъв опит с мъжките фантазии.
— Спри за момент! — Той я хвана за ръцете и я задържа пред себе си. — Когато бях много млад и много срамежлив…
— Ти! Срамежлив?!
— Защо? Много мъже са такива.
— Но не и ти…
— Да, аз! — усмихна се Върнън и отметна глава, сякаш се самосъжаляваше или се забавляваше? — Фантазиите ми бяха много оригинални и освен това различни от тези на приятелите ми.
— Разказвахте ли си ги?
— Не! Не съм споделял с никого моята мечта, но не защото се срамувах, а защото бе много специална. Моята годеница бе измислена. Нямаше определено лице. Но все едно — аз я виждах, знаех, че е хубава, знаех как се облича. Поднасях й цветя! Отивах да я взема от дома й, за да я заведа на кино, да пием чай; обикаляхме с колата по крайбрежния път, когато имаше луна…
— Странен годеж. И кога приключи?
— Отдавна — отвърна той. — Но тези мечти, които ти изглеждат глупави, остават у теб като горчивина.
— Жените, които са идвали в живота ти… не те ли накараха да ги забравиш?
— Не. Винаги има по някоя мечта, която си остава.
— Доктор Вайнес — промърмори Клаудия и го хвана под ръка, — кой би допуснал, че си непоправим романтик!
— Дори и ти?
— Аз? Ние не се разбираме, Върнън. За мен ти си най-загадъчният и най-неразбираемият мъж, който съществува. Харесва ли ти?
Той се усмихна.
— Не ми харесва, но имаш право.
— Ти какво очакваш? Че другите трябва да те разбират?
— Не другите. Тя! Тя трябва да ме разбира!
— Знаех си! Знаех си! Тя винаги е тук, тайнствената «тя», която трябва да говори, да вниква в твоето мълчание, да ти вади думите с ченгел от устата… Ти не искаш да рискуваш, но този път няма да мине! — Клаудия спря и го погледна в очите. — А сега ми кажи защо дойде тук.
— Много добре знаеш защо.
— Не ми е достатъчно. Но ще ти помогна… — Тя сложи ръце върху раменете му така леко, че едва усещаше топлината им. Надигна се на пръсти и го целуна с нежност, която го разтърси. Той я прегърна и сподавено изрече:
— Влюбен съм в теб, затова съм тук…
Клаудия се отдръпна, за да го погледне, усмихната и изумена, почти разгневена и с блеснали очи.
— И го съобщаваш с такова лице… сякаш е станала катастрофа?
Тогава се озова силно притисната в него, така притисната, че не можеше да диша. Лицето й бе опряно на гърдите му, а ръката му галеше косите й. Върнън говореше, а тя чуваше много малко от думите му: «Когато бях в Америка, мислех само за теб» или «Когато си тръгна, не ми достигаше въздух», или «Онази вечер на скалите бях така объркан, разчувстван, а ти избяга…» и още, и още. Тя не чуваше думите, само напрегнатия страстен глас, от който отчаянието изчезваше.
— Толкова ли ти бе трудно да ми го кажеш? — Нежно се освободи от прегръдката му.
— Чувствата никога не са били лесни за мен.
— Не разбра ли, че ми харесваш?
— Може би. Но… онова, което изпитвах към теб, бе нещо, което не разбирах, нещо съвършено.
— Съвършено? Как така?
— Невъзможно е да се обясни. То само се чувства. Или го има, или го няма.
Замислена, Клаудия направи няколко крачки. След това се усмихна.
— Караш ме да се чувствам… да, караш ме да се чувствам както когато бях дете и ми правеха подарък. Струваше ми се така странно, че се боях да отворя пакета… — Спря и се обърна с лице към него. — Имам нужда да те гледам, Върнън, никога не съм те виждала толкова отблизо. Имам нужда и да те докосвам — лицето, косите, устните ти — шепнеше тя. — Не знам нищо за теб… дори ми се струва, че това не си ти. Не си вече доктор Вайнес. Ти си по-млад, по-различен. Винаги си ми харесвал, но сега — още повече, сякаш си друг човек. Като че ли едва сега те виждам за пръв път… Знаеш ли, че докато бях далеч от теб, дори те сънувах? Да, на два пъти. Първия път бе разгневен. А после… после сънувах, че се любим…
— А къде бяхме?
— Не в нашата къща — отвърна тя лукаво.
— Сънищата ти са много недвусмислени — пошегува се той.
— Майка ми казва, че съм безсрамна, но аз намирам, че е прекрасно да сънуваш, че се любиш с мъжа, който ти харесва. И дори да му го кажеш.
— Случвало ли ти се е и друг път?
Клаудия го изгледа отдолу нагоре, но той не очакваше отговор. Тя сви рамене. Мъжете, които й харесваха и с които не бе правила любов, си бяха нейна работа.