Появиха се първите къщи на селото.
— Магазинът на Елена е точно на площада — извика Клаудия и ускори крачка. Пресече пътя и се обърна да го погледне. Той не откъсваше очи от щастливото й лице. Лицето на едно момиче, което тайно се бе промъкнало в съзнанието му.
Нещо се сриваше у него и го оставяше без дъх — една здрава кула от горчивина, в която бе вградил камъните на разочарованието и парчетата болка, за да оцелее. Кулата се рушеше и го оставяше открит и чувствителен като кълбо от нерви.
— Е, добре, идваш ли или не?
— Искам да ти купя подарък. — Той побърза да я настигне. — Какво има в магазина на Елена?
— Дантели, мармалади, консервирани гъби. — Тя намигна. — Няма подаръци за влюбени.
Клетъчният телефон, оставен от Върнън, преди да заспи върху мраморния плот на нощното шкафче, звънеше. Навън вече бе светло.
Преди ръката му да напипа телефона, очите му бързо огледаха гредите на тавана. «В ашината съм.»
Когато заговори, гласът му прозвуча глухо и неясно. От другия край на линията буден и нетърпелив глас го атакува:
— Хайде, събуди се!
— Колко е часът?
— Знам, че е рано. Страхувах се, че ако се обадя по-късно, вече ще си тръгнал.
— Всъщност дори не съм си резервирал място в самолета.
— Има един полет от Флоренция до Милано в осем и четиридесет и пет. Приземяваш се и веднага след това в десет и петдесет можеш да вземеш единствения самолет за Ница. Ще бъдеш тук за закуска.
Дали да се гневи, или да се смее? Саша винаги командваше.
— Чуваш ли ме? Имам нужда от теб. Спешно е — настояваше тя.
— Кажи ми какво става! — Върнън вече се бе разсънил.
— Не, не сега. Но само ти можеш да помогнеш. В противен случай… — Тя замълча. — Не бих ти попречила да си близо до нея.
Той гледаше часовника и правеше сметки.
— Добре, добре. Разчитай на мен, ще дойда. Само ми кажи, че не си зле.
— Да не ти се струва, че съм в агония? Но нощес не съм мигнала.
— Обясни ми нещо поне!
— Не. И най-добре не се показвай в «Бел Еър»!
Облечен и с чанта в ръка, Върнън слезе по дървената стълба, която скърцаше на всяка крачка, и се питаше: «Ами ако всички спят?» Но Лудовико Фредиани вече поливаше зеленчуковата градина и цветята. Беше шест часът.
Затвори крана на водата и като видя, че Върнън прибира чантата си в багажника на колата, се приближи.
— Тръгвате ли си вече?
— Току-що ми се обади баба ми. — Той затръшна капака на багажника. — Беше възбудена. Не разбирам какво й става, но трябва да тръгвам. Дали ще стигна за един час до летището? В осем и четиридесет и пет има един полет.
— Вероятно, стига да не се загубите.
— Освен това трябва да върна и колата. — Беше разсеян, неспокоен и си даде сметка, че Лудовико замълча, без да му помогне. — Много съжалявам. Толкова добре се чувствах тук с вас. А… Клаудия сигурно спи.
— Не е от ранобудните.
— Бихте ли й обяснили, че това заминаване… — Той се поколеба. Чувстваше се ужасно.
— Не е по ваше желание — намигна Лудовико. — Преждевременно?
— Точно така — преждевременно. Исках да остана поне и днес. Надявам се, че Клаудия ще разбере… кажете й, че аз…
— Не… — с театрален жест Лудовико вдигна и двете си ръце. — Не — повтори той решително. — Нямам никакво намерение да правя нещата по-лесни за вас.
Щом видя, че Върнън смръщва чело, се подсмихна и продължи:
— През моя живот, доктор Вайнес, никой никога не е вадил кестените от огъня вместо мен, както ние се изразяваме. Това е добро правило. Убедил съм се, че двама души трябва и да страдат, и да се карат, за да разберат дали се обичат или не.
— Не разбрах какво общо имат кестените, но… — Върнън го гледаше смаяно, но бе развеселен.
— Нищо, нищо. Да не смесваме кестените с добрите намерения. Вижте, доктор Вайнес, дъщеря ми много прилича на майка си. Спирам дотук. Сега вървете, вървете, иначе ще изпуснете самолета.
Стиснаха си ръцете, Върнън се намести зад волана и потегли внимателно, за да не се събудят онези, които още спят.
В тази проклета сутрин в средата на август слънцето бе много силно, но Клаудия не го виждаше. Очите й бяха приковани в чашата за кафе, студено и отвратително като тази изоставена къща. Всички бяха излезли. Тя си повтаряше думите на баща си, цветисти и малко подли по отношение на техния гост, с когото не се бе сбогувала — бил побягнал в зори, защото получил нареждане да отпътува. Повелителката казала: «Полетът в осем и четиридесет и пет». Накрая баща й добави: «Сигурен съм, че го е изпуснал».
«Защо не ме е събудил? Ами… това е в неговия стил — стига до ръба на пропастта и побягва. Пропастта съм аз.» Депресия и гняв. «Тази история ми се отразява зле. Поне това злощастно лято и тази злощастна книга приключиха по-рано! Искам да се измъкна жива!»