Изля кафето в мивката. Елена и Лудовико не бяха вкъщи. Тук бяха само тези проклети щурци, които правеха любов цяло лято, а после се забравяха. Добре се справяха. А за нея нямаше нито лято, нито любов.
Влезе в кабинета на баща си, където върху една маса в сянката на крилото на прозореца бе оставила компютъра. Предната вечер бе предала на Върнън трите глави, току-що написани. Сега имаше да чете цяла планина от фотокопия, да размисля над историята на «Ес Кей» и четири ленти, всяка по деветдесет минути, готови за прослушване. «Започваш окрилен една работа, а после се снижаваш, снижаваш се до земята, дори под нея. Аз съм една неудачница, унизена съм, обезкуражена съм и съм тъжна. Проклет да е той!»
Когато очакваше писма или документи, Лудовико включваше факса. Апаратът бе избълвал вече два метра хартия. Клаудия я откъсна и хвърли един поглед. Новини от Силвия? От майка й? От Магда или от някое живо и дишащо същество, което случайно се е сетило за нея? Цифри, цифри, цифри и скици — все работа за Лудовико. Нави ивицата хартия до последните две педи, където набързо прочете подчертаните думи: «За Клаудия Фредиани — къщата в полето — 05…»
— Не е възможно — възкликна тя.
Възможно беше, беше написано.
Летището «Линате», в очакване на полета за Ница.
Клаудия,
Доста странни бяха последните дни. Вчера ми се струваше, че съм в състояние да полетя, защото успях да поговоря с теб, да те целуна. Тази сутрин се чувствам като откъснат от нещо заради повикването на Саша. Липсваш ми, липсваш ми от мига, когато възможно най-тихо включих колата на скорост, за да напусна къщата.
Ще ми се да бях написал това писмо, когато съм бил на двадесет години, на твоите години, Клаудия, но за съжаление откривам, че съм на тридесет и шест, с химикалка в ръка и кариран лист и едва сдържам думите, които напират в мен с такава сила, че могат да предизвикат хаос, земетресение, но не и нещо, което има смисъл да се напише. Обичам те, просто те обичам. Бях сляп и глупав и не разпознах знаците, но имаме толкова малко спомени от мигове, прекарани заедно, и те почти винаги бяха пропилени напразно. С изключение на вчерашния ден, когато ме погледна и ми каза: «Аз ще ти помогна».
Трябва да намерим време за нас двамата, Клаудия, и да го спрем. Вчера ми каза, че не ме познаваш и не ме разбираш. Но и ти за мен си непозната и нова, но с теб се чувствам добре. Отново съм жив. Моля те, моля те, сега, когато влезе в живота ми — не изчезвай.
Подписът бе едно «В», поставен до звезда с шест лъча.
«Какво означава това?» — питаше се Клаудия. Отдели внимателно тази част от ивицата хартия. Ръцете й трепереха. Чете и препрочита думите, сякаш не успяваше да вникне в смисъла им. Едно любовно писмо. Никога през живота си не бе и помисляла, че ще получи такова. И то по факса. Разбираше някой съученик от лицея да й бе пращал псевдосантиментални бележки по факса по времето на късния пубертет. Но той? Клаудия бе така смаяна и изпълнена с възторг, че още щом Лудовико се прибра, тя буквално завря в лицето му факса, изписан с почерк, с който се попълва болничен картон.
— Избяга в зори и се върна по факса — обяви тя.
— Реванш! — Той прочете два реда и върна скъпоценния лист на Клаудия. — Как се чувстваш като получател на любовно писмо? Момичетата от едно време биха го сложили в кадифена кутия, без да го показват на никого.
— Аз ще го сложа в «Буз», ще го запиша в романтичния си файл. А ти писал ли си някога любовно писмо на мама или на Елена?
— По принцип мъжете пишат, когато водата е стигнала до гърлото им, аз обаче се ядосвам и изчезвам.
— Аз никога не съм писала… — въздъхна Клаудия, като сгъна листа.
— Как така? Написала си милиарди думи, които можеш да наредиш в един ред около екватора, а никога не си писала: «Любов моя, върви по дяволите!»?
Тя се усмихна и поклати глава. В ръцете си държеше писмо от един мъж, който не умееше като нея да си служи с думите. Това писмо носеше дъха му. Клаудия вече съжаляваше, че не бе запазила писмото само за себе си. Разтреперваше се при мисълта да му се обади, да чуе отново гласа му.
Взе касетофона и слушалките, пъхна касета номер едно от новите и отиде да седне под дърветата. Може би ако слушаше любовни истории, които не са свързани с нея, ще успее да проумее какво става или не става с нея. Натисна бутона и зачака да чуе ниския съсредоточен глас, който добре познаваше.
Ето, отново се хващаме на работа, моя скъпа Клаудия. Но преди да се върна към събитията около моята фирма, историята, на която ще откриеш в папката, донесена ти от внука ми, преди да съживя онова, което стана най-важният повратен момент в живота ми, искам да се спра на моите двадесет години самота. От тридесет до петдесет не е малко. Това са години, когато женствеността сякаш извира от порите ти и ти се струва, че красотата е вечна. Бях красива и самотна. Всеки ден, който посвещавах на развитието на «Ес Кей», ясно съзнавах, че съм властна жена.