Бях деспот, знам го. Аз винаги държах камшика, никога не съм търпяла и не съм допускала до себе си мъж в равно на моето положение. Но това е необходимо, за да успееш да задържиш властта си. Златно правило, което са спазвали и по-важни жени от мен, кралици като Елизабет и Екатерина или водещи фигури като Хелена Рубинщайн или Коко Шанел. И все пак търсех мъж, който да може да застане до мен. Противоречие? Може би. Докато проектирах, господствах и разширявах «Ес Кей» и тя се разпростря върху четири от общо пет континента, докато моята емблема и моите продукти се превръщаха в синоним на авангардното в областта на козметиката, аз бях сама. Сама с различни мъже около себе си.
Първият беше Боб Нилсън, който работеше в «Ес Кей». Забелязах го, защото беше висок и невероятно красив. Боб притежаваше онази красота, която остава неизменна и недокосната, независимо от чувствата. Само гневът и притеснението можеха да променят лицето на Боб и той заприличваше на друг човек, на някой непознат. Но тогава още не знаех това. Харесваше ми. Той беше боен кон, чиито юзди трябваше да се държат изкъсо. Беше първият, който се зае с чуждестранния пазар в Европа. Нашата история бе кратка — няколко срещи без усложненията на чувствата. Но Боб разчиташе на връзката ни, не ме познаваше и не знаеше колко държа на свободата си. Спомням си, че една вечер след заседание с отдела за продажбите, което продължи до късно, поканих всички мои мъже — мениджъри и отговорни ръководители на пазара, в един италиански ресторант в Челси. Седях начело на масата с тридесетина млади мъже, които ме обожаваха. Но всички вече бяха разбрали, че Боб държи банката. «Внимавай — предупреди ме след няколко дни Джеф Дейвисън — Боб се цели много, много нависоко.» «Къде? До ръководството на фирмата?» «До олтара» — отвърна той. И имаше право.
Месец по-късно казах на Боб Нилсън, че имам нужда от него за един от най-важните европейски пазари. Този пост му предоставяше големи възможности, но тогава за пръв път видях как лицето му се изкриви от гнева на поражението. За зла негова участ трябваше да ми се подчини.
Година след това си позволих първата дълга ваканция и отидох на Вирджинските острови. По това време те бяха елитарно убежище за по-екстравагантни или много известни хора, които се опитваха да избягат в някое отдалечено място. Там се запознах с Далас Грийн — телевизионния журналист. По онова време той водеше една много популярна програма по «Ен Би Си». Грийн беше забележителен, симпатичен и голям егоист. Правехме дълги излети с лодка, а вечерно време ходехме по локалите, където се танцуваше и свиреха местни групи. Изпълняваха джаз, предимно с ударни инструменти. Музикантите бяха черни и бели — едно смущаващо за мен смешение! Грийн се забавляваше, освен това смъркаше и дрога. Това бе още една кратка история. Когато се върнахме, той ме покани в няколко от своите телевизионни предавания, аз се възползвах и му бях благодарна. Но двамата твърде много си приличахме, и двамата тичахме, макар и по различни писти, към успеха. Нямахме време за друго, освен за една ваканция, и се разделихме като добри приятели.
Ще говоря за хора, които имаха някакво значение за мен. Другите почти съм ги забравила. Казвам «почти», защото една жена никога не зачерква напълно от паметта си срещите, от които се е чувствала поласкана. Една жена може да живее сама, да работи и да се опиянява от властта, но понякога и тя трябва да чува, че е красива. Трябва да знае, че умее и може да прелъстява.
И един ден забелязах, че най-довереният ми приятел — Джеф, е силно влюбен в мен, и то отдавна, макар че две години преди това се бе оженил. Джеф, човекът с най-комбинативния и остър ум в цялата «Ес Кей», Джеф — човекът, чиято преданост нямаше граници. Имах нужда от него, допълвахме се в работата, но никога не бих се омъжила за него. Тогава си замълчах, оставих любовта му да остане в широкия и тайнствен канал на приятелството. Не можех да проваля един брак и да нараня едно толкова дълбоко чувство.
Вече бях почти на четиридесет години и можех да се считам за богата. Дори бих могла да кажа, че имах твърде много пари, но умеех и добре да ги харча. В Ню Йорк се наслаждавах на приятелства и познанства, без да слагаме в сметката безбройните, но много важни отношения за поддържане на «фасадата», които бяха наречени «връзки с обществеността». И тогава се появи един невероятен младеж. Паоло Фасио дел Борго, със своята красива графска корона върху визитната картичка. Току-що бе пристигнал от Милано, за да стажува при Уолтър Томпсън. Както знаеш, той имаше рекламна агенция с дълга история.