Приех Паоло на работа, за да се заеме с образа на «Ес Кей» и с моя. Не го взех, защото беше италиански аристократ, нещо, което навремето бе от голямо значение, а защото бе творец, който търсеше нови решения. Като мен. Всъщност той беше завършил архитектура, но не го влечеше строителството на небостъргачи. Имаше изключителен вкус, фантазия и изобретателност. Беше образован, възпитан, елегантен и… сноб. За кратко време свърши невероятно много работа. Благодарение на него си намерих прекрасен апартамент срещу Сентръл Парк, обзаведох го с вкус и разточителство, което се очаква от една «господарка на красотата». Веднага го снимаха за «Харпърс Базар» и «Хаусис енд Гардънс». Тържественото откриване бе отбелязано от всички светски вестници. Писаха, че висящата ми градина може да се сравнява с тази на Семирамида във Вавилон. Тържеството беше изключително. Паоло бе осигурил присъствието на всички, които имаха някакво значение. След време вечерите ми се превърнаха в легенда — присъстваха художници, артисти, известни фотографи, хора от света на модата, но също и индустриалци и по някой политик и нерядко — някои много изискани, но останали без средства европейци. Те много се харесваха на богатите дами, които търсеха благороднически титли. Паоло имаше истински талант да ръководи тези отношения, на които аз не можех да посветя и един час. Винаги ме превръщаше в главно действащо лице и никога не грешеше. Ухажваше светския печат с подаръци и с изкуството да ги държи в напрежение, не се колебаеше да разказва безобидни и безкрайно изискани измислици за мъжете, които ме придружаваха. Той бе първият, който ме нарече Прекрасната лейди, и след това вече нямаше текст към снимка или коментар, в който да не ме назовават с това име, което звучеше царствено.
Компанията на Паоло много ми допадаше. Един ден ми каза, че трябва да моделират ръцете ми в стила на богатите дами от Ню Йорк от миналия век. Щях да създам фетиш за «Ес Кей» и да лансирам нова мода. Щеше да ме представи на най-добрия скулптор. Спомням си, че веднага погледнах ръцете си и се запитах какво очарование биха могли да имат — струваха ми се големи, почти квадратни — ръце на жена, която винаги е работила. Той усети незададения въпрос и ми отговори: «Мадам, това са ръцете на властна жена». Не каза богата, а властна, господстваща над другите. Отказах, но сега съжалявам — сега щях да разполагам с един млад фрагмент от себе си, върху който да спирам погледа си.
Винаги Паоло организираше моите най-прочути срещи, по време на които представях парфюмите си, моите пътувания из Европа, в Далечния изток и в Австралия. Той често ме придружаваше. Присъствието му бе дискретно и сигурно — той ме обожаваше по свой си начин, но за него женствеността съществуваше единствено изразена с термините на елегантността и успеха. Когато сенаторът Маслау стана моят най-ревностен обожател, Паоло бе ентусиазиран и ми довери: «Мадам, бих искал да съм близо до вас в деня, когато ще станете една изключителна президентша».
Това бе мечта, която не споделях.
И за да завършим, стигаме до сенатора Хенри Маслау — четиридесет и пет годишен, републиканец, богат, но недостатъчно, за да се задържи в коридорите на властта. Запознах се с него, когато Паоло разбра, че е обявил за продажба една своя къща в областта около границата с Канада, където река Сан Лоренцо се разливаше в езеро с островчета. Индианците наричаха островите «Градината на духовете», нещо като Елисейските полета — водно пространство за душите на техните мъртви.
Когато за пръв път видях мястото, останах очарована. Всеки остров бе отделна собственост, а тази, която Маслау искаше да продаде, тъй като последният му развод го бе поставил на колене, беше вила на два етажа с градина и малък кей.
Купих я и платих повече отколкото струваше, защото Маслау веднага ми хареса. По-точно — не ми харесваше, а само ме привличаше. Това бе една сексуална история, една малко нечиста работа. Но имаше значение и желанието ми, което никога не бях удовлетворявала — удоволствието да се появяваш на публични места с важен мъж, от първите редици, амбициозен и горд от собственото си положение!
В тази къща насред реката прекарахме само два или три уикенда, защото нямах време, а и Маслау предпочиташе по-посещаваните места, където винаги имаше по някой фотограф, който да ни забележи. Не вярвам да е имало някой вестник, публикуващ светски клюки, който да не е писал за нас. Вече ни наричаха «годениците на годината». Маслау, разбира се, бе привлекателен, динамичен, намираше време за секс и за амбициите си. Спомена дори за женитба, но нашата връзка вече бе изчерпала в мен изненадата и страстта. Не го обичах и ми харесваше все по-малко. Затова му отговорих с една остроумна фраза: «Никога не съм мислила да имам за съпруг един принц». А той имаше такова високо мнение за себе си, че не можа да ми прости закачката.