— А синовете ти? — не се поколеба да попита тя. — Струва ми се, че са трима.
— Четирима — уточни Базил. — Последните двама са близнаци. Първият ми син прилича на Розали. Висок е до раменете ми. Жалко, много е талантлив, но му липсва една педя от ръста. Но в едно прилича на мен — има инстинкт за сделки, но не пожела да учи. Вторият — Мат, прилича на мен. Сякаш виждам себе като млад. На седемнадесет години е и е луд по електрониката.
— И ти му подготвяш президентския трон.
— Е, налага се — засмя се той. — Фирмата все още е нова, но когато Мат бъде готов да се заеме с работата, кой знае, може би и предприятието ще е готово, за да го предам в ръцете му.
— А Розали?
— Не можеш да я мръднеш от Флорида. Има тен през цялата година и за нея останалата част от света не съществува. Имаме двадесет и два метрова яхта. Не е стъпила там. А сега живее само за близнаците, които са на девет години.
— На нея ли приличат?
— Малко, но мисля, че имат по-дълги крака. Само Мат има моето телосложение.
— Съжалявал ли си някога за решението си отпреди двадесет и две години? — неочаквано попита Саша.
— Кое решение? — изненадан, Базил се втренчи в нея. — Аз не съм взимал никакво решение.
— Имаш право, Базил, като чувам как говориш за синовете си. — Тя възвърна самообладанието си и се усмихна.
— Доволен съм от синовете си — сдържано изрече той, а в настъпилата тишина и двамата прочетоха един и същи въпрос в очите си: «Кой знае какви щяха да бъдат нашите синове?».
Постепенно изразът на лицето на Саша се промени, на него не трепваше нито едно мускулче, а тя изпитваше болка. Онази болка, която препречваше пътя на всяка любов и която сега се завръщаше в съзнанието й. Жестока и непроменена.
Саша приглади кожената си наметка и предложи:
— Да рискуваме ли и да си поръчаме по едно кафе? Във Франция обикновено е отвратително.
Малко след това, докато слагаха захар на очакваното кафе, прецедено през филтър, Базил лукаво попита:
— А Джеф? Още ли е влюбен в теб?
— Джеф се ожени преди няколко години за изискана жена.
— Това го знам.
— Виждаш ли го?
— Рядко, когато идвам в Ню Йорк.
— Никога не ми е споменавал! — изненада се Саша. — Да не би да си му забранил?
— Не. Но съм сигурен, че никаква причина на света не може да го накара да действа като посредник между нас двамата.
— Тогава е нужен някакъв случай, съдбата — възкликна тя.
— Не, тази покана е достатъчна като детонатор.
— Защо точно това?
— Защото съм сигурен, че чакахме достатъчно. Саша… Не може непрекъснато да се пренебрегва смисълът на живота, а ние го направихме.
— Базил, какво се е променило? — Тя сведе очи, сякаш се взираше в себе си. Опитваше се да се защити и от самата себе си, и от него. Извикваше в съзнанието си представата за една вила в Маями, образа на Розали, напълняла, с четирима синове.
— Всичко. Оттогава всичко се промени. На брака си посветих двадесет и две години. Изцяло. Сега искам теб.
— Още ли ме желаеш? — прошепна тя.
— Винаги съм те желал. — Взе лицето й в ръце и го повдигна, за да я погледне в очите. — И ти го знаеш.
Знаеше ли го? Не беше толкова сигурна, не беше и толкова просто. Базил от времето на нейната младост — беше го обичала и никога не го бе забравила. Но този Базил — мъжът, който сега бе пред нея, бе почти непознат. Беше станал зрял и привлекателен, един истински мъж, когото тя желаеше. Беше го чакала. Сякаш в съзнанието й съществуваха двама мъже. Образите им се наслагваха един върху друг. Те бяха нежни и силни, а цялата тази бъркотия от желание и съжаление се разтапяше в нея и я изгаряше. Саша бе на четиридесет и седем години, които никога не бе обявявала. Обаче Базил знаеше.
— Какво би трябвало да направя? — попита го тихо.
Той усещаше какъв риск носят големите думи, разбираше нуждата от свобода и импулсивност, която бе в кръвта и в съзнанието и на двамата, сякаш беше в тяхната ДНК. Имаха подобни, дори еднакви гени. Точно това бе тяхната невидима и ненарушима връзка.
— Нищо, Саша. Ти никога не си правила нещо, което не желаеш. — Той неспокойно се изправи. — Искаш ли да повървим пеша до хотела ти?
— А ако се загубим — възпротиви се Саша, като огледа обувките си с остри токчета.
— Разбрах, ще повървим пеша, докато намерим такси.
Вървяха мълчаливо. Базил я бе прегърнал през раменете. Вече се движеха в друго измерение, без да се целуват, без обещания. Не съществуваше друг, освен тях двамата тук и сега. А това означаваше да вървят по този оживен булевард. Когато намериха такси и се отправиха към «Плас Вандом», Базил взе ръката й и я задържа между своите.
— А сега трябва да сложиш две рокли в една чанта и да уведомиш твоя граф Фасио…