— Защо пък моя граф Фасио? И какво би трябвало да му кажа?
— Че отменяш всичките си ангажименти и излизаш в отпуск.
— И къде ще прекарам тази отпуска?
— Ще започнем от първото отложено обещание — ще отидем на Андрос, моя остров.
— Как? Веднага? Колко дни…
— Най-малко четири, най-много… ще решим. В един часа на обяд има полет до Атина. Така ще имаш време да поспиш до късно.
— Малко бягство? — Саша не го погледна.
— Дължиш си го. Престани да мислиш. Свали «Ес Кей» от плещите си.
— Сигурен ли си?
— А ти?
— Аз смятам, че вече си чакал достатъчно дълго. Двадесет години. — Предизвикателно вдигна глава.
— Тук си кирия Андропулос, мадам Андропулос — уточни Базил, седнал в един платнен стол под навеса на къщата в Андрос.
— А Розали? Не я ли познават?
— Розали не съществува. Тук кракът й не е стъпвал.
— Защо?
— Просто защото двете къщи във Флорида — едната на езерото, а другата в Маями, са нейното място. Не можеш да принадлежиш на място, от което си се отказал.
— Никога не е идвала тук — замислено повтори Саша. — Никога няма да поискам от теб да се разведеш.
— Защо да говорим за това, след като ти си кирия Андропулос?
Беше игра на думи, която отразяваше действителността, но беше и начин да се направлява съдбата от разстояние и това напрежение превръщаше дните във временни, нестабилни, трескави. Съществуваше някаква граница, но не се знаеше къде е и кога ще се появи.
В Атина останаха само една нощ в апартамента на Базил в Кефисия, който гледаше към голяма градина.
— Чува се шепотът на листата — промълви Саша, легнала върху бялата ленена завивка, обгърнала единствената котва в живота си. — Тук винаги ли има вятър?
Бяха се любили бавно, сякаш искаха да опознаят отново телата си след толкова много години. Русите коси на Саша бяха просветлели от побелелите косми, но бяха толкова лъскави, че блестяха върху възглавницата.
— Още си красива, много красива. Същата си, каквато те помня, но си и различна.
— Изчистих праха на отминалите години — смееше се тя.
През по-голямата част от нощта си разказваха какво са правили през годините. Базил бе пътувал много — опасни и вълнуващи пътешествия предимно в Ориента. Обикаляше сам, дори и в страните, където това бе рисковано заради политическата ситуация, придружаван от местни водачи. Беше се запознал с различни хора и обичаи. Беше купил земя във Флорида и Тексас, чиято стойност вече стигаше до звездите. Възнамеряваше да построи две курортни селища, в Гренадин и на Малдивските острови, където природата бе още девствена.
— Ще бъдат ужасно скъпи — отбеляза Саша.
— Да, за да се запази природата, са нужни много пари. Ненавиждам Акапулко, Хонолулу и Бахамските острови и всички онези богаташи, настанени в хотелите там. Това е унищожителното за околната среда. Обичам да печеля пари, но не бива да се разрушава всичко. Докато съществуват места, които не са унищожени от човека, всяка година ще посещавам по едно от тях. И никога няма да казвам къде отивам.
— Това едно от твоите пътувания ли е?
— Може би. — Базил стана мрачен и я притисна до себе си. — Не искам да мисля за утре.
В Кефисия Саша си купи летни дрехи и бански костюми. На Базил не му се налагаше да прави покупки — във всяка от своите къщи из различните страни имаше всичко необходимо, за да се облича.
— Да вземем ферибота като двама туристи? — предложи Саша, чието лице и ръце вече бяха почервенели от слънцето предател. Качиха се на ферибота, който спираше на всеки остров от Цикадите. Андрос беше първият остров от архипелага. Релефът му бе суров, планински и покрит със зеленина. Малкият кей на пристанището носеше белега на селска бедност.
— Има само един път — каза Базил, като повика единственото такси, което бе поръчал по телефона от Атина.
На Саша й харесваше да го слуша как разговаря на гръцки.
— Един път, по който се стига до острова от юг, което означава оттук на изток. Заобикаля малките селища до Ксора, което е най-важното място. Ние отиваме там — обясни Базил.
— Такъв е животът — въздъхна Саша и се вмъкна в стария, горещ пикап, който изживяваше тук последните си години след безкрайните обиколки из Близкия Изток. Тези думи тя нееднократно си повтори в последвалите дни, когато вървеше боса из бялата къща, обградена от цитрусови дървета и олеандри, с четири колони, които поддържаха навеса.
Селцето бе прекрасно с ниските си постройки, с павираните си улички и с боядисаните в бяло зидове. Рамките на прозорците бяха сини като морето. Един малък площад бе заобиколен с магазини и таверни, чиито масички бяха поставени под портокаловите дървета. По-нататък имаше площадка, където ветровете си играеха. В средата на площадката се извисяваше масивна статуя.