— Това е Нафтис, изваян от Фалиреас. Когато вятърът е силен, трепти, все едно че е на палубата на някой кораб.
Очите на статуята на младия човек с чанта в ръка бяха вперени в морето.
— Виждаш ли? Той олицетворява всички андриоти*, които тръгват по морето.
[* Андриоти — жители на остров Андрос, синоним на смели и решителни мъже. — Б.пр.]
След това Базил разведе Саша из лабиринта от улички, където къщите бяха по-бедни. В градините им имаше саксии с герании и босилек. Понякога някоя възрастна жена с черна забрадка ги канеше да влязат.
— Германка ли сте, кирия? — питаха Саша, която имаше руси коси като германските туристи.
Тя се усмихваше, поздравяваше и приемаше да хапне по някой солен шамфъстък, седнала в двора, покрит с небесносини плочки като цвета на водата в кладенец.
Всяка година по това време Базил — най-богатият от емигрантите, даваше пари на хората от селцето, за да поправят и боядисат бедните постройки, които се нуждаеха от ремонт. Така се запазваше типичният облик на острова.
— Туризмът бързо се развива по всички острови от Цикадите и трябва да се направи всичко възможно, за да не се допуска чужденци да купуват къщите.
— Но андриотите са като теб — уверяваше го Саша. — Държат на своите корени. Освен това не изглеждат особено очаровани от туристите, не им харесва тук да има много хора. Твоят остров е още девствен.
Във вътрешността на острова всъщност имаше само коларски пътища, които се виеха нагоре, където от векове се срещаха само овчари, селяни и по някой свещеник, който служеше в малките църкви, наполовина вкопани в земята. Хората се придвижваха с мулета и магарета.
Базил бе поръчал да построят зад къщата му гараж за неговия ланд ровър, който се катереше като козел чак до хребетите, откъдето можеха да се видят малките чисти плажове и скалите.
Базил бе много щастлив. Слагаше закуската в една кошница, взимаше хладилна чанта с минерална вода, налята направо от извора на Силия. Саша завързваше под брадичката си панделките на една сламена шапка, слагаше в грамофона плоча с гръцки песни, а Базил пееше с пълно гърло под съпровода на базуките и китарите. В това време караше с голяма скорост по коларските пътища. Из долчинките наоколо море от диви олеандри оспорваше пространството на храсталаци и шубраци, а въздухът бе изпълнен с аромати. След това двамата се настаняваха близо до тръстиките, които заграждаха пустите плажове. Къпеха се в хладното море.
Гърция през лятото на 1963 г. Цялото това незабравимо лято бе събрано в една снимка на Саша, която излизаше от водата. Изображение на дълги часове живот, на подновения им живот. За колко време?
Една нощ на Саша й се присъни синът на Базил — Мат, този, за когото баща му казваше: «Прилича на мен». А в съня Мат бе младият Базил. Той беше в някакво непознато място и не знаеше, че тя е там и го гледа. Обръщаше се към нея и мълчеше. «Колко много си приличат — мислеше си тя, — има дори неговите ръце.»
Бе странен сън и тя често се сещаше за него. Когато и да се замислеше за онова лице и за онези ръце, мистериозните картини извикваха други образи — Розали, двете деца близнаци, семейство Лучера. «В нашите семейства няма разводи» — беше ги чула да казват на сватбата на Базил и Розали. Мъжете имаха право да задоволяват капризите си, но в семейната гробница отиваха със съпругите си.
«Ще мисля, когато се върна.» Тези дни бяха нейни. Това беше един друг живот, който двамата отново бяха започнали.
След три седмици се върнаха в Атина. Саша стана в зори и излезе на терасата да помисли. Базил спеше и през отворения прозорец тя дочуваше лекото му похъркване. Цареше тишина. Виждаха се потъналите в сън къщи наоколо и от време на време се чуваше чуруликането на някоя птица. Самолетът бе в девет часа и една друга планета — «Ес Кей», забравена за три седмици, я очакваше.
Саша търпеливо изчака светлината да прогони нощта. Бе стъписана от един абсурд — искаше Базил, но не желаеше той да се развежда. Искаше този мъж, но не желаеше да му отнеме нищо. Мат. Какво ли си мисли едно момче на седемнадесет години, когато баща му внезапно си тръгне? Ще го загуби ли, няма ли вече да го чувства близо до себе си? А какво ли си мисли един баща, когато бива отблъснат от синовете си, защото не са в състояние да го разберат?
Саша реши да се довери на интуицията си. Малко преди това гледаше Базил и се опитваше да запомни всичко прекрасно, което той носеше в себе си. Какво превръщаше един обикновен, волеви, интелигентен и хитър мъж в такова човешко същество, което бе в състояние да поема отговорност и риск, в човек на постоянството и страстта, на радостта и съчувствието? Докато го наблюдаваше, прозря, че Базил притежава най-добрите човешки качества. Очите й се насълзиха.