Взе лист и писалка и написа:
Базил, трябва да се прибираме. Сега ще се разделим, но само до следващата ни среща, до следващото пътуване — твое или мое. Тогава ще успеем да избягаме, без някой да знае или да страда. Все още съм безнадеждно влюбена в теб. А това значи, че съм готова да дам живота си, за да те имам. Но ти не можеш. Ти не можеш да загубиш близките си, а аз не мога да зачеркна двадесет и две години от живота ти. Това е нашата съдба — имаме ограничения. А ограничението има силата да превръща няколко часа или три седмици в един друг живот.
Винаги е било така, винаги сме се обичали в ограничението на времето — докато сме далеч от един съпруг или от една съпруга, които съществуват там някъде встрани, но са реални същества! Ние винаги сме успявали да преодолеем това ограничение и да се потопим в едно дълбоко, но временно щастие. За което всеки път трябва да воюваме…
Базил безшумно се приближи и погледна през рамото й.
— Прощално писмо ли е това?
— Никакво сбогуване вече. — Саша остави писалката. — Но трябва да се прибираме у дома.
— Как ще живея без теб?! — Той я прегърна и я целуна.
— Никога няма да бъдеш без мен. Отсега до края на живота ми — отвърна тя, без да се обръща. — Не искам същото от теб, но ти го казах преди толкова години — винаги ще те обичам! Богата съм, Базил, толкова съм богата, че бих могла да ти отдам докрай любовта си… но ти ме обичаш и ми даде толкова много през тези три седмици. Дори не го заслужавам. Преди бях уверена в себе си жена, затворена и безчувствена…
Той слушаше. Знаеше, че тя има право.
— Тогава да излезем рано — каза накрая. — Нека направим този ден дълъг. Най-дългият, все едно е първият.
Отидоха в Монастириаки, защото Саша обожаваше магазинчетата и пазарите. Докато тя обикаляше сергиите, Базил влезе в една работилница за старинни платове. Беше намислил нещо. Опипваше коприните и бродериите. Накрая купи дълга копринена туника в цвета на слонова кост, тежка и прозрачна. Малко занаятчии бяха останали по някои от островите — Хидра и Цитера, които все още умееха да бродират по тази коприна старинни византийски мотиви. Тази туника бе на повече от сто години.
Излезе от магазина, а Саша го търсеше сред сергиите. Не й я даде веднага. Тя го хвана под ръка. Бе уморена.
— Да влезем в тази църква — предложи тя. — Вътре е тъмно и прохладно.
Светлината на Гърция. Завинаги щеше да запомни тази силна и чиста светлина, която я заслепяваше.
— Това е една от седемте църкви на Агора — каза Базил и се прекръсти отдясно наляво.
Бе малка византийска църква, квадратна и отрупана в сребро и злато. Вътре имаше само една възрастна жена. Тя бе приседнала на един стол. Саша мълчеше и гледаше високите полилеи. После се загледа в иконата на Панагия, потъмняла в старинната сребърна рамка и в дългите и тънки свещи от тъмен восък, които се топяха в другите свещници. Една от седемте църкви на Агора.
Глава 11
— Бих искала да ти го каже Базил — каза Саша на внука си, който точно в един часа бе пристигнал във вила «Палма».
— Базил Андрос? Не е ли в Ню Йорк?
— Не. Тук е. В къщата си.
— Не знаех, че има вила тук. — Върнън седна. Бе уморен и смутен.
— Има. Построи я един гръцки архитект. Много е красива! Класическа, но и прекалено френска.
— Бабо, не си ме накарала да се върна, за да ми разказваш за къщата на Базил, нали!
— Не, Базил ще дойде да пие кафе. Той ще ти каже.
Върнън се отпусна. Мислеше за факса, който бе изпратил на Клаудия. По това време вероятно вече го е прочела.
— Как е Клаудия?
— После, после! И аз искам да те подържа в напрежение — усмихна се той.
На масата се шегуваха, той разказа за къщата на Лудовико и Елена. Базил Андрос, който пристигна в два часа, бе много сериозен.
— Може би е по-добре да поговорим в дома на внука ти — каза той.
— Добре. Там ще сервирам кафето.
Когато се озоваха в къщата на Върнън и прислужничката си тръгна, след като бе оставила подноса, той попита:
— Ще ми обясните ли сега какво става?
— Вчера дойдох при Саша и я натоварих с един неприятен проблем. Но преди да започнем разговора, искам да те попитам — възможно ли е да се оперира едно лице така, че да стане съвършено различно, но не по-грозно?
— Искаш да кажеш, че някой иска да промени лицето си, за да избяга от правосъдието. — Върнън широко отвори очи и изгледа и двамата.