— Не, не от правосъдието, а от смъртта.
— Не мога да кажа, преди да съм го видял.
— Би ли я направил?
— Подобна операция?! — Върнън го погледна в очите. — Защо? Кой иска това от мен? Баба?
Саша успокоително му махна, а Базил добави:
— Готови са да платят много голяма сума.
— Това не ме интересува — веднага отвърна Върнън.
В този миг Саша застана между двамата, взе две чаши кафе и подаде по една на всеки.
— Преди да започнете да се карате, без да знаете причината, ще говоря аз. Това момче, защото става дума за момче на двадесет години, е роднина на Базил. Син е на един братовчед на съпругата му. Родено е и е израсло във Флорида. Младежът отишъл за ваканцията в Сицилия и там, без да иска, се забъркал в ужасно неприятна история. Станал е свидетел на двойно убийство и сега го преследват. Накратко — това е.
— Значи е роднина на Базил. Затова ли се обърнахте към мен? — Той отново изгледа и двамата. Беше очевидно, че между баба му и този грък има много силна връзка. Навярно съществуваше от времето на младостта им.
— Всички те познават — ти си един от най-добрите — каза Базил. — Но има и две условия. Никой не трябва да узнае истинската самоличност на момчето, както и за операцията.
— Не е сигурно, че ще мога да оперирам — отвърна Върнън. — Освен това… в Съединените щати има толкова способни хирурзи. Няма ли всичко там да бъде по-лесно?
— Не! — намеси се Саша. — Момчето трябва да се появи с различна самоличност, иначе някой убиец може да го разпознае.
— Не е ли по-сигурно и по-правилно да разкаже какво е видяло? — смръщено попита внукът й.
— На кого? На полицията? На италианското правосъдие? Никой не е в състояние да защити един свидетел — поклати глава Базил. — А и ти не познаваш фактите, хората и начина им на мислене.
— И аз не искам да се намесвам. Затова не желая да знам нищо повече.
В настъпилата тишина Саша се отпусна на облегалката на фотьойла. Върнън вдигна очи и срещна погледа й — бе изпълнен с огорчение, но решителен.
— Не разбирам, Саша, ти ли ме молиш за това, или Базил?
— Семейство Лучера ме помоли чрез Базил.
— А ти — не можеш или не искаш да откажеш?
— Отнася се за живота на момчето. Не мога да откажа на Лучера, в противен случай Базил нямаше да поиска това от мен. Те са ми правили много услуги. В началото те ме финансираха.
— Вероятно са си получили и лихвите.
— Естествено. Но банките по онова време дори не ме приемаха. Така или иначе сметките са уредени отдавна, но услугите остават и се връщат — това е правилото, което приех.
— И тази услуга е една от многото?
— Това е едва втората от този вид за цели петдесет години. — Саша гневно го гледаше. — Първата бе много по-проста, макар и да беше по-опасна — трябваше да подслоня човек от тяхното семейство в къщата, която имам на река Сан Лоренцо, докато той организира бягството си в Канада, а след това — Хонконг.
— Където със сигурност прогресира — иронично отбеляза Върнън. Изправи се и се приближи до прозореца, докато другите двама се гледаха и мълчаха. Обмисляше как да постъпи. Те го разбираха. А може би се опитваше да установи дали намесата му няма да е в противоречие с професионалната етика. Беше ясно — искаха да стане съучастник.
— Не мога да реша, преди да го видя. Къде е момчето? — Опита се да спечели време, като повтори вече изречените думи.
— Той е гост в моята къща заедно с още двама, които го охраняват.
— Как мога да му осигуря влизането в «Бел Еър» при тези условия?
— Ще намериш начин. Една стая за момчето и две, съседни на неговата, за другите.
— За горилите? Да не е някой принц или син на милиардер? — избухна Върнън.
— Със сигурност е син на един милиардер, чиито пари са в долари. — Саша едва-едва се усмихна, а Базил изобщо не се смути. — И аз не те принуждавам. Казвам ти само — ако можеш. Много е важно.
— Не обещавам нищо. Трябва да видя момчето. И искам да го видя насаме — добави решително той.
Младежът се бе облегнал на парапета на покритата веранда във вилата на Базил в Кап Фера и гледаше към пустия басейн, чиято небесносиня вода блестеше на слънцето, а големите сламени чадъри бяха затворени. Върнън се приближи и също се облегна на парапета.
— Иска ти се да се гмурнеш, нали? — Момчето се обърна и той му се усмихна. — Казаха ми, че си водолаз и когато си бил в Италия, си преминал курс по гмуркане за напреднали.
— Да, във Фавиняна. Но не направих кой знае какво. Нараних крака си на една скала. — Подаде ръка на Върнън. — Аз съм Бен… Бенедикт Лучера. Чичо Базил ме уведоми, че идвате.
— Аз съм доктор Вайнес. — Върнън свали слънчевите си очила и отново му се усмихна. Младежът не бе благословен с красота. Бе слаб, малко груб и съвсем различен от отгледаните с малц и витамини американски момчета. Изглеждаше силен. Лицето му имаше неопределени черти, сякаш некоординирани — голям нос с гърбица, детинска уста, която контрастираше на недоверчивото му изражение. Тъмните му очи се отклоняваха, сякаш не желаеше да разгадаят мислите му. «Прилича на пребито куче, което не се доверява на никого» — помисли си Върнън.