— Ще седнем ли? — предложи той.
Взеха два стола и седнаха един срещу друг. Върнън намери подходящата светлина, за да огледа подробно лицето му.
— Знаеш ли какво ми поискаха от семейството ти?
— Предполагам… мисля, че знам.
— Ти вярваш ли, че е възможно?
— Не… Аз не знам. Вие ще кажете, нали?
— Моля те, отговори на въпроса ми, без да се страхуваш — вярваш ли, че е възможно да живееш с лице, различно от това, което винаги си имал?
— Не, не вярвам! — веднага възкликна момчето. — Това е нещо, което ме съсипва, а нашите не го разбират!
— Значи ти не си съгласен?
— Как може човек да реши подобно нещо?! — Момчето избухна в сълзи. — Аз… аз се чувствам объркан. Усещам примка около шията си.
Върнън замълча и го остави да се успокои, след това се приближи до него и много внимателно и с уважение докосна лицето му. Завъртя го, огледа профила, докосна кестенявите тънки коси и отново се зае да проучва скулите.
— Благодаря — каза му и отново седна срещу него. — С какво се занимаваш? Учиш ли?
— Трябваше да запиша биология в университета в Сейнт Питърсбърг.
— В такъв случай като хора на науката бихме могли да се разберем. — Върнън се усмихна съучастнически. — Ти мислиш, че не можеш да живееш с лице, което е различно от това, с което си свикнал. Но всъщност ти невинаги си имал това лице. През двадесетгодишния си живот си имал много лица. Опитай се да си припомниш някоя от снимките си като дете. Със сигурност носът ти не е бил същият, нали? А кожата? А косите? А устата? Имал си друга физиономия, друг образ и всъщност ти или Бен, или Бенедикт — онова, което ти наричаш «аз», сте една и съща личност, със своите мисли. А и те са се променили заедно с твоите спомени, някои от които са изчезнали. Значи дори и твоето «аз», докато си растял, се е променяло. И ти го знаеш, защото вече не си дете. А утре ще бъдеш още по-различен, ще бъдеш мъж…
Момчето го слушаше много внимателно.
— Ако се наложи да се промени малко повечко лицето ти, за да бъдеш в безопасност, мислиш ли, че твоята истинска същност ще страда? Ще се направи една промяна, малко по-рязка от тази, която се извършва всеки ден. Трябва да го имаш предвид и… да свикнеш.
— Не… аз… — смутено започна той, — аз вече съм достатъчно грозен и не мога да понеса да се превърна в някой друг. А освен това в чудовище ли ще се превърна?
— Чудовище? А защо? Никога не съм допускал лице, оперирано от мен, да изглежда по-зле. Даже и когато е пострадало при някоя катастрофа. Разбирам те, нямаш гаранция. Трябва да се довериш… — Върнън се огледа. Стана и взе от писалището няколко листа от една кожена папка и химикалка.
— Гледай сега. — Набързо направи една скица. — Ще ти кажа какво може да се направи. Нос — ще се махне гърбицата и ще се завърши върхът му, като го направим много по-тънък. Така. Сега брадичката — виж профила — не е ли малка? В такъв случай ще се сложи парченце кост тук — той посочи върха на брадичката, — ще я издадем напред. И знай, че това не са чудеса. Това са вече експериментирани интервенции в пластичната хирургия. Сигурни. И аз не съм единственият, който умее да ги прави.
— Но казват, че си най-добрият! — заяви възторжено момчето.
— Очите не трябва да се пипат — продължи Върнън. — Само актрисите, възрастните дами или азиатците си оперират клепачите — обаче… — взе лицето му в ръце, за да го огледа, — ако скулите ти се подчертаят, лицето ти ще стане по-решително, дори по-мъжествено и различно. — Върнън добави няколко щрихи към скицата. — Това ще е вероятният резултат. А сега помисли, Бен. И не показвай скицата на никого. Задръж листа и го гледай. Само ти можеш да решиш — нито родителите ти, нито роднините ти, нито семейството ти. Само ти. Знам, че не е лесно.
— Болезнено ли е? Макар че… не се боя от това.
— Няма да допуснем да страдаш — увери го Върнън. — Ще се грижим за теб по най-добрия начин. Но трябва да знаеш, че ще има едно «после».
— Кога? Когато свалите бинтовете? — досети се Бен. — Какво ще стане? Какъв ще бъда? Колко време ще мине, преди да се прибера у дома?
Даде си сметка, че хирургът мълчи и го наблюдава с изненадващо мек поглед.
— Може би ще станеш по-красив, много по-красив — отвърна той. — Но ще бъдеш изненадан. Сякаш си срещнал човек, когото не познаваш. Иска се време, за да уравновесиш това, което е отвън с това вътре в теб. Много повече от четирите следоперативни седмици. Вероятно е и нещо в самия теб да се промени.