— Полека… почакай — спря я Дениз ободрена. — Първо искам да се опитам да си върна съпруга. Бедата е, че нямам много време. Говори ли с редакцията на «Франс Соар»?
— Да, утре излизат с новината. Поканих и «Воаси». Казаха, че утре вечер ще дойдат направо тук. Но трябва да се преструваме, че си дала интервюто, преди да дойдеш в клиниката.
— Да, идеята е прекрасна, иначе Върнън ще смачка вестника в лицето ми. Но не искам да разнасяш онези отвратителни снимки, ясно ли е?
— Шегуваш ли се? — Инге придаде ужасено изражение на лицето си. — Няма смисъл. Сега се отпусни. Ще ти изпратя чай с жасмин и един прекрасен щрудел, какъвто и във Виена не умеят да правят.
Инге Бахофен бе в еуфория. Нещо, което не й се бе случвало от дълго време. Най-накрая водата се бе раздвижила. А риба се лови в мътна вода.
Инге Бахофен кроеше планове, Дениз кроеше планове, Бергер кроеше планове. Дори Върнън веднага направи план как да се освободи от помощта му. Изпрати го да се уговори с една специализирана лаборатория за кожни култури в Женева.
— Тук в «Бел Еър» не се правят толкова сложни операции — каза му той. — Имаме само една зала за реанимация с ограничени възможности.
Бе решил да заплати всичко от собствения си джоб, само и само да не присъства.
— Трябва ли да направя заключението, че вие не искате да оперирате мадам Корто? — попита Бергер.
— Това може да е вашият шанс — чу той изумителния отговор — да се появите на страниците на илюстрованите списания.
По-късно същия следобед Силвия Силви слизаше радостно по завоите, които водеха към вила «Палма», където отиваше, за да прибере микрата с нови гуми и една съвсем нова чанта с два фотоапарата и допълнителни обективи, лещи и всички други инструменти, които бе обявила пред полицията.
Саша й бе купила всичко. Баба — Силвия вече не я наричаше костенурка — беше много щедра и бе възстановила щетите. Беше я прегърнала щастливо. Предложи й кафе и сладкиш с кайсии, а сега на Силвия й се струваше нереален фактът, че се изкачва по завоите към Монте Карло, където трябваше да документира срещата на журналисти, поканени на празника на една голяма фирма за козметика. Работата бе лесна и бе добре платена.
Бе пристигнала един ден по-рано и затова се насочи към хотел «Пиколо», където отсядаха с Клаудия. Имаше една свободна вечер.
На входа на хотела, в който единична стая струваше четиристотин франка на вечер, внезапно зад гърба й изникна един слаб голобрад тип, облечен с джинси и фланелка «Грийнпийс». Като я хвана под мишниците, той я вдигна и извика в ухото й:
— Познай!
— Пусни ме! Пусни ме, Ремо! — Силвия се смееше, защото Ремо Доси бе най-приятният човек, когото можеше да срещне. Бе млад спортен фотограф, оператор, безстрашен мотоциклетист, вечно забързан по следите на изненадващи образи, на скрити персони и скандални сензационни новини.
— Защо си тук?
— А, по работа. Един тип, фрашкан с пари, иска да бъде сниман отвисоко, докато кара водни ски. А няма толкова фотографи, които да не повръщат, когато хеликоптерът се снижи.
— Аз вече съм го правила с баща ми — заяви Силвия — и не повърнах.
— Добре — отвърна той и изправи рамене. — Знаеш ли някое местенце, където може да се хапне добре и да не струва цяло състояние?
— На стотина метра има пицария. Идвам и аз.
След като изяде една огромна пица «Маргерита» и изпи няколко бири, Ремо Доси неочаквано се изправи.
— Ще се видим после — каза и изчезна с пълна скорост с мотоциклета си.
«Странно! — каза си Силвия и се върна в хотела. Бе малко смутена. — Вижда се, че има нечия подкрепа.» Взе ключа от стаята и намери съобщение, че са я търсили по телефона. Клаудия. Веднага й се обади.
— Сега се връщам. Всичко е наред — микрата и чантата с новите апарати. Всичко е наред. Какво ти е? Почти не те чувам. Не, не съм го виждала.
Гласът й бе сподавен, може би Клаудия не искаше да я чуят.
— Силвия, не разбирам. Днес говорих с него, каза ми, че има проблеми. Бе рязък и почти не можах да позная гласа му. Може би съм глупава, но… след писмото, което ми изпрати по факса, чувствах, че имам правото да му кажа: «Веднага идвам при теб». А той, обзет от ужас, ме спря: «Не! Не мърдай оттам, аз ще те потърся!». И — нищо. Силвия, не разбирам какво става. Саша нищо ли не ти каза?