— Не. Беше любезна и сърдечна. Благодарих и толкова.
— Има нещо, Силвия. А тук, на село, се чувствам като в капан.
— Утре отивам в «Бел Еър» и ще ти се обадя. Не се тревожи, навярно не е бил в настроение. Мъжете понякога са странни.
Леглото също беше странно — толкова меко, че чак бе неудобно, с твърда френска възглавница, кръгла като дебел салам. Болеше я гърлото, бе уморена и не успяваше да заспи. Бе топло. Струваше й се дори, че не е до морето.
В полусън — трябва да бе полунощ, й се стори, че чува пухтенето на мотор, който се движи бавно. Спря точно под прозореца й. Тя скочи от леглото и се подаде навън — беше той — Ремо. Слизаше бавно от седалката, спусна подпората на земята и залитна напред като че ли търсеше нещо или не може да се държи на краката си. Силвия навлече джинсите и блузата си и се втурна по стълбите към паркинга в тясната уличка до хотела. Момчето още бе там, облегнато на седлото.
— Ремо! — Тя го дръпна и едва не изкрещя. Лицето му бе подуто, а едното око — полузатворено. — Били са те!
— Стомахът… Боли ме стомахът.
— Ще те закарам в «Бърза помощ».
— Не, няма нищо, остави…
— Би ли се?
— Повърнах — изпухтя Ремо и се облегна на Силвия, за да влезе.
Портиерът гледаше телевизия и тя не поиска ключовете от стаята на Ремо, отведе го в своята и го сложи да легне.
— Утре следобед трябва да съм на работа… — простена той.
— Сега не мърдай. Отивам до аптеката, за да взема нещо и да те излекувам. Добре са те подредили…
Върна се с таблетки, лейкопласт, гел за контузии и хематоми.
— Тук има едно обезболяващо. Ще го вземеш веднага и ще останеш тук. После аз ще отида да спя в твоята стая, но преди това ми обясни какво стана.
Докато го лекуваше, Ремо не спря да хленчи, но когато аналгетикът започна да действа, измърмори:
— Бях в една клиника над Монте Карло, в «Бел Еър».
— В «Бел Еър»?
— Да, защото знаех, че там са приели една актриса — една френска телевизионна звезда. Казват, че поради несполучлива пластична операция се е превърнала в същинско чудовище. Отидох просто да хвърля един поглед и да проверя дали има начин да се промъкна и да я снимам.
— И после?
— Тъкмо пресякох градината, когато двама души ми налетяха. Двама щураци… не знаех, че там има горили.
— Горили? В «Бел Еър»? Сигурен ли си?
— И още как! Трябваше да се досетя. Колко съм глупав! Искат да държат на разстояние печата и фотографите, защото звездата или чудовището — каквото и да е, е Дениз Корто — съпругата на собственика!
— На кого? На доктор Вайнес ли?
— Така мисля, откъде мога да знам? Погледни в чантата с ципа, която е в сакото ми. Има един брой на «Франс Соар», там е написано всичко.
Силвия намери вестника, сгънат на четири. Заглавието бе изписано на два реда: «Дениз Корто се връща при съпруга си, за да поправи лицето си». Статията представляваше кратко изложение на скандал. Имаше и снимка на главното действащо лице в случая.
— Красива жена… или поне е била такава — ехидно се подсмихна Силвия. Изпитваше отвращение. — Ето защо иска да държи Клаудия далеч оттук…
— Какво си мърмориш?
— Че навярно… Навярно аз мога да ти помогна да влезеш в «Бел Еър», и то през главния вход. Спи сега.
На следващата сутрин остави Ремо да си почива, пъхна в джоба си «Франс Соар» и отиде в клиниката. Веднага се отправи към кабинета на Инге Бахофен.
— Искам да снимам Дениз Корто — заяви с ангелско лице.
— Кого?
— О, не се преструвайте. Цяла Франция знае, че е тук. Защо да не поразширим границите?
— За кой вестник?
— Който има по-голям тираж и плаща повече. И може би ще накараме Клаудия да направи репортажа. Какво ще кажете?
— Не се шегувайте! — ядоса се Инге. — Дениз е една бедна и отчаяна жена — потърси подслон тук при съпруга си. Все пак той винаги я е обичал.
— Прекрасна история, патетична и рекламна. Е, добре, в коя стая е?
— Ако ви пусна… доктор Вайнес… виждали ли сте го някога ядосан? Не. Не мога. Изключено е.
— А ако я снимаме от хеликоптер? — Силвия се подсмихна. — Разбрахте ме добре — от един хеликоптер. Красавицата излиза на терасата и ние веднага правим снимка в цял ръст: Дениз Корто и «Бел Еър» в общ план. Веднага ще го продадем на този, който предложи най-добра цена.
— Ако успея да я убедя. Но не разчитайте. Освен това няма да покаже лицето си, а аз не мога да я помоля да го направи. Но… елате с мен.
Инге високомерно тръгна пред Силвия и я заведе до кабинета на Върнън.