— Докторът оперира, затова няма кой да ни попречи. Избери си някоя от тези снимки в близък план. Това не е ли сензация?
Като сдържаше дъха си, Силвия прегледа една по една покъртителните снимки на Дениз. Инстинктивно избра най-ужасяващата и най-контрастната. След това с разкаяние взе още една, не толкова жестока.
— И така, снимките от хеликоптера са днес следобед — потвърди тя. — По-късно, когато светлината е по-мека.
След това си тръгна. Чувстваше някаква тежест, но не можеше да я определи. «Сигурно съм направила услуга на тази пепелянка — досети се тя. — Според мен Инге много държи тези снимки да се разпространят. От девет кладенеца ще донесе вода и ще твърди, че имам изключителни права. Каква тъпанарка! Но аз междувременно ще ги получа. А снимката от хеликоптера ще бъде уникална. А Ремо много го бива да се пазари и да взима добри пари. Естествено, ще делим наполовина.»
Същият следобед Върнън се изправи пред тройна опасност. Първата бе шумът на мотор, който сякаш бе увиснал над покрива на клиниката — типичният грохот от перките на хеликоптер, който пазеше равновесие и се приближаваше. Върнън се подаде през прозореца на кабинета си точно навреме, за да види как досадникът се отдалечава към морето. Кой знае откъде бе дошъл. Поклати глава и продължи да преглежда изследванията на момчето Лучера, които току-що бяха пристигнали от лабораторията.
Бе се съгласил да го приеме под името Арчи Дейвисън — все едно беше внук на покойния адвокат със същото име. Бе писано, че момчето е родено в Ню Йорк и е осиновено от Джоана — една от семейство Лучера, която живееше в Канада. Върнън не разбираше добре семейните загадки, но Базил Андрос, Джеф Дейвисън и семейството на момчето бяха създали новата самоличност на Бен. «Дано да свърши работа. Не е лесно повече от осемнадесет години да те наричат Бен, а след това да отговаряш на името Арчи.»
Моментът бе много деликатен. Предната вечер момчето бе постъпило в клиниката, докарано с линейка, с бинтовано лице и гипсиран крак, за да се придаде достоверност на версията с катастрофата. Лечението: пластична операция на носа и реконструкция на скулите, пострадали по време на катастрофа. А сега хирургът трябваше да се съсредоточи върху различните етапи на операцията, която щеше да промени лицето до неузнаваемост. И то за цял живот.
«Обещах му лице, което да му хареса.» Налагаше се да извади на повърхността нещо, което природата му бе отказала — лицето, което се криеше зад дефектите му. Лице, което да може да разпознае като свое. Да се изтъни носът, да се увеличи брадичката, да се очертаят скулите. «Трябва да наблегна на тези три елемента. Те ще променят изражението му.»
Върнън отвори шкафчето, в което държеше пластмасовите протези, които използваше при реконструирането, избра две за скулите и една за брадичката и ги сравни с размерите на лицето на Бен. Или на Арчи. И лекарят се затрудняваше. Трябваше да ги профилира и да ги заглади с един милиметър малко преди да ги постави. Достатъчно бе една минимална разлика и щеше да се наруши хармонията на лицето.
Точно тогава чу шума от хеликоптера, който отново приближаваше. Не беше случайно. Този хеликоптер търсеше нещо по хълма. Или в клиниката? Отново се изправи, решен да го огледа. Едва бе отворил вратата на фоайето и бе нападнат и хванат от един от двамата лакеи на Лучера. Озова се с гръб до стената.
— Какъв е този хеликоптер? Точно над нас е…
— Момент… пуснете ме!
— Със сигурност е заради момчето, искат да го отвлекат…
— Пуснете ме! — Върнън рязко се извъртя, изтича до прозореца и го отвори. Перките вихреха въздуха, а шумът им беше оглушителен. Все едно че хеликоптерът бе кацнал върху покрива. От отворената му врата се виждаха две фигури, насочили надолу обективи.
В миг проумя какво става.
— Дениз! — изпита едновременно гняв и облекчение.
— Не е за момчето — извика той. И докато хеликоптерът отново се отдалечаваше, той се изкачи на първия етаж и отвори вратата на стаята с терасата. Тя беше още там, излегнала се на един шезлонг, без сутиен, с миниатюрни бикини и сламена шапка, която засенчваше лявата страна на лицето й.
— Махни се оттам! — Вайнес беше бесен. Сграбчи една хавлиена кърпа, излезе на терасата и я метна върху Дениз. Грешка! Хеликоптерът направи остър завой, за да могат двамата папараци да уловят новата личност.
— Толкова е хубаво и забавно! — Силвия и Ремо почти крещяха от възбуда, а доктор Вайнес ожесточено грабна съпротивляващата се Дениз и я помъкна навътре.
— Ти си луда! И всичко това, за да се говори за теб! Никога няма да се промениш!
Дениз свали слънчевите си очила и избърса потното си лице. Стоеше гола пред него, тялото й блестеше от маслото против изгаряне, русите й коси бяха влажни от гела, сякаш току-що излизаше от банята. Бе почти същата като онази Дениз отпреди десет години.