— Исках само да се попека на слънце. — Гласът й прозвуча изненадано и предпазливо.
— И те откриха. А сега, мадам, ще се облечете и ще си приготвите куфарите. Ясно ли е?
— Идеята не беше моя. — Дениз се уплаши. — Инге ме придума. Освен това фотографите са чужденци…
— Какво от това?
— Кълна ти се. Каза ми, че са от един италиански вестник.
Жената не можа да разбере веднага защо това така го вбеси. И тогава се досети — италианската девойка.
— Инге измисли всичко — повтори, за да спечели време. — Но ти не ми вярваш, вече не ми вярваш.
— Да, сигурен съм, че е замесена и тя. И за разлика от теб тя прекрасно знае какво прави.
— Какво искаш да кажеш? Че съм луда, импулсивна и вятърничава? Винаги съм била такава, Върнън, и това не ти бе неприятно — пристъпи напред и застана така близо до него, че зърната на гърдите й леко докоснаха ризата му. Лицето й бе извърнато, за да прикрие съсипаната страна. — Вече не искаш да си спомниш нищо за нас. Нито искаш да ме изслушаш и да разбереш защо съм тук. Толкова е тъжно.
Върнън се замисли върху думите й — само те изразяваха истината. И преди да отлети този приятен миг, Дениз се отдалечи, бавно облече един халат и го загърна. Седна и погледна Върнън, но без да извръща лицето си.
— Тук съм, защото вече нямам нищо, Върнън. Освен един договор, който ще трябва да се анулира, и двама папараци, които смятат, че все още могат да продадат на сметка образа ми. Нищо, Върнън, нямам нищо, освен спомена за теб. За нас. Но бъди сигурен — утре ще си отида, въпреки че Бергер обеща да ми помогне. Ще си отида, за да не ти преча.
— Разчитам на това — съгласи се той. — Утре — обърна й гръб, излезе и бързо затвори вратата.
Във фоайето го чакаше единият от охраната на момчето.
— Момчето не е в безопасност.
— Бъдете спокойни — отвърна тихо Върнън. — След час анестезиологът ще бъде тук. Подготвяме го за операцията.
— Кога?
— Довечера, всъщност през нощта.
Отпъди образа на Дениз и опасното състрадание, което той пораждаше у него. Бе привикнал към неизменната и задължителна дисциплина — да се съсредоточава само върху същността на най-важното в момента. За щастие анестезиологът, който идваше от болницата в Марсилия, беше негова колежка, първокласен специалист, а на асистентката си се доверяваше повече, отколкото на Бергер.
В девет вечерта крилото за пациентите в клиниката «Бел Еър» бе почти опустяло. Бяха останали само дежурните сестри, които се събираха да пият кафе в кабинета до основната операционна зала. Не забелязаха как от една стая до операционния блок тихо излезе едно легло, летящите крила на блока се отвориха и веднага след това се затвориха. Момчето от семейство Лучера, вече успокоено от предварителната упойка, започваше втория си живот.
— Фантастична работа свършихме! — Силвия сияеше от радост. Двамата с Ремо излизаха от фотографската лаборатория, където бяха занесли да проявят пробните снимки. — Три пъти, приближихме се само три пъти и снимките вече са готови. Утре ще видим пробите, но другите филми ще занесем в Милано в лабораторията на баща ми. Те ще се погрижат да постигнат най-доброто.
Минаха през хотела, за да оставят чантите си.
— Заслужили сме си една вечеря с морски дарове — реши Силвия. — Аз черпя!
Но едва пристъпила прага на хотела, тя се вцепени. Пред гишето на портиера стоеше Клаудия, облегната на чантата си като корабокрушенец, хванал се за сал.
— О! Какво нещастие! Знаеш ли вече?
— Гледай! — Клаудия й подхвърли едно списание, което Силвия улови във въздуха. — Гледай! Заглавието върху корицата на «Воаси» крещеше: «Дениз Корто се връща при съпруга си, известния хирург». Вестникарските будки са пълни. Тук е описано всичко — от първата им среща до вчера.
— Това са стари снимки.
— Имаш ли по-добри?
— Да. Мога да ти покажа на какво прилича тя сега. Хайде, ела в стаята ми.
Клаудия се загледа в снимката на Дениз, която Инге бе дала на Силвия, и обзета от срам, веднага я остави. Бе разколебана и поклати глава.
— Не разбираш ли кое е по-лошото? Не е възможно той да не изпитва поне съчувствие. Но да оставим тази нещастница. Става дума за доверието между нас двамата.
— Кой знае защо не ти е казал за нея…
— Мислиш ли, че е в «Бел Еър»?
— Не знам. — Не й показа снимката на Дениз и Върнън на терасата.
— Ще взема едно такси и отивам във вила «Палма» — внезапно реши Клаудия.
— Мисля, че Инге вижда призраци — каза Ленард Вайнес на сина си Стюарт, с когото от час разиграваха партия билярд. — Винаги е разтревожена, проучва намеренията и скритите мисли.