— Какво ще кажеш за един доклад?
— Съгласна съм. Прати ми го утре.
Стюарт неспокойно се бе изправил. Тежеше му още нещо и се чудеше как да го обясни. След кратко колебание добави:
— Не бих искал да мислиш, че те ревнувам от Върнън. Знам, че между вас съществува голяма близост.
— Казваш ми, че го обичам повече от теб?
— Не. Вероятно става дума само за сходство.
— Точно обратното. Накратко, би било по-точно да се говори за различие. Върнън не е наследил нищо от мен, прилича на майка ви, прилича на Едуина. Той много държи на работата си, но е безразличен към парите! Ти обаче умееш да цениш богатството и си много талантлив. Надявам се да имаш поне една десета от моята упоритост.
След този разговор Стюарт си тръгна, изпълнен с надежди, а инстинктът му подсказваше да не споменава за тях пред баща си и Инге. Но не можеше да предположи какво знае тази жена, може би знаеше дори и за посещението му у Саша. Затова, когато тя го изпрати до колата, паркирана в уличката, която разделяше градината, предвидливо й разказа за Дениз.
— Наистина ли е толкова ужасна? Не намерих кураж да отида да я поздравя.
— Брат ти й даде срок от дванадесет часа, за да си тръгне. Отказва да я оперира.
— Може би нищо не може да се направи.
— Не! Представи си, дори Бергер предложи да го замести! Върнън иска да си отмъсти.
— Не вярвам. Той не е отмъстителен.
— А, братлето му го защитава! Бедната Дениз, всичко, което ще получи, е малко реклама.
— Като тази снимка от въздуха? Добро попадение, нали? И аз видях хеликоптера.
— Нямам нищо общо с това — вдигна рамене Инге. — Историята вече бе публикувана във «Франс Соар» и «Воаси».
— А кой се бе раздрънкал пред твоите приятелки журналистки?
— Стюарт! — разгневено извика тя. — Понякога се питам на чия страна си? Нима искаш да останеш в сянката на «номер едно» — доктор Вайнес?
— А ти защо не ми представиш някоя друга телевизионна звезда? Една Дениз Корто, но по-млада, с която да скалъпим едно скандално вестникарско романче? Така веднага ще стана номер едно. — Той влезе в колата си. Усмихваше се, а одухотвореното му лице имаше онова иронично изражение, което смайваше всички. — Знаеш ли, Инге, за човек, който тайно крои планове, ти си прекалено емоционална. Бъди по-сдържана, приятелко… Лека нощ. И бъди спокойна, аз признавам само една страна — моята!
Стюарт потегли със спортния си мерцедес към Монте Карло, където живееше в една резиденция за високопоставени личности, апартамент, направен по мярката на ерген, който не взима жените на сериозно.
Глава 12
Под бинтовете, които го обвиваха като пашкул, бе скрито новото лице на Бен Лучера. Или вече на Арчи? От време на време момчето се измъкваше от унеса на упойката като от облак, макар че всъщност по време на операцията не бе загубил напълно съзнание. Смътно си спомняше за един дълъг сън, в който бе чувал шума на близки до него гласове. Сега, в полубудно състояние се опитваше да проследи нишката на някоя мисъл, но не успяваше: «Свърши се. Не бива да мисля повече». Вече не се терзаеше както в дните и часовете преди операцията, а изпитваше чувството, че се е завърнал у дома си след едно необикновено пътуване и бе донесъл самия себе си — Бен бе в него, на сигурно място. Навън бе Арчи. Как изглеждаше? Търпение, ще има време да го опознае.
Дишаше с отворена уста, защото и носът му бе затворен от бинтовете, които оставяха открити единствено очите му и част от челото. Не го болеше, но имаше чувството, че е подут като боксьор, когото здравата са напердашили.
Опита се да говори, но нищо не успя да каже. Вдигна ръка и една сестра навлажни устните му, без да му позволи да смукне от марлята. Искаше да знае ден ли е или нощ, но как да попита?
В дясната му ръка бе вмъкната иглата на една система. От прозрачната тръбичка във вените му се вливаше лекарството, което отстраняваше болките му и го потапяше в изумителен покой. Дори и кошмарите не бяха в състояние да го нарушат, защото във вцепенението, което отново го завладяваше, плуваха леки образи като в някакъв нереален филм — олеандрите, които ограждаха пътя към туристическото селище, бялата колонада и каменната стълба, която водеше към пристана, където акостираха корабите, високият фар на носа, а от другата страна — брегът със скалите, които разсичаха водата като нож.
Бе му се сторило, че мястото е подходящо, за да се гмурне без тълпата водолази, която се суетеше и следваше указанията на инструктора. Водата се пенеше между скалите, но под повърхността бе тихо и спокойно като в аквариум. Бен се гмурна, като сдържаше дъха си, доколкото можеше да издържи. Но когато излезе на повърхността, за да си поеме дъх, стори му се, че внезапно силен шум избухна в ушите му. Идваше от брега, може би бе изстрел.