Инстинктивно се прикри във водата. Показваше се само колкото да може да вижда. Шумът се повтори един, два, три пъти. Двама души, които се спуснаха по стръмния склон, стреляха срещу някого на скалите… А може би не бе вярно? Може би бе слухова измама. Не се чуваха викове. Бе тихо като след силен гръм — една кънтяща тишина. Бен видя двамата да се обръщат за миг и да се оглеждат, преди отново да се изкачат нагоре. Неволното движение на този, който стоеше по-близо, разкри под якето му фланелка с цветовете на селището.
После в унеса на дрямката кълбото от образи отново започна да се разплита толкова бързо, че не можеше да спре върху последния: две тела, проснати по гръб. Ръцете и краката им бяха разперени, а по белите им фланелки имаше червени дупки.
Бен, който се бе потопил на няколко метра от тях, бе обзет от паника. Двамата убийци, които изкачваха склона, вече го бяха видели. Той мигновено се гмурна, търсейки защита в тъмната вода, и се задържа на дъното колкото можеше, докато не изплува в една кухина, защитена от скалите.
Всичко това бе странно и вече принадлежеше само на живота на Бен. А очите, които се отваряха след съня и оглеждаха стаята и загриженото лице на един от хората от охраната, бяха очите на Арчи. Арчи виждаше светлината в първата сутрин от живота си. Бе нещо изумително.
Но не беше сутрин, нито дори ден, може би бе светлина от сиянието в рая. От време на време се чуваха шумове и думи, които нарушаваха следоперативната му летаргия. Някой се приближи до леглото, премести го в друго легло на колела и го понесе през дългия коридор до отворената врата на една линейка с включена сирена, а тръбичките на окачената система се развяваха като знаме.
«Къде ме водят?» — питаше се Бен, вече Арчи.
Предната вечер Клаудия пристигна във вила «Палма», без да предупреди, и веднага съжали за това. Щом я видя Саша, в очите й — сиви и студени като камъни, блеснаха светлини, които издаваха, че се е случила някаква беда.
— Виж се на какво приличаш!
Чак тогава Клаудия си даде сметка за смачканите си дрехи, за обувките за тенис, за разрошената си коса и мръсните си ръце.
— Върви да вземеш един душ и се преоблечи. Обзалагам се, че от вчера нищо не си хапвала.
При подобно посрещане не бе възможно да се самосъжалява.
— Дойдох, защото трябва да говоря с доктор Вайнес — въздъхна тя.
— Не е тук. Тази вечер няма да се връща.
След вечеря Клаудия показа на Саша броевете на «Воаси» и «Франс Соар». Мадам мълчаливо прочете клюките за брака на внука си и изводите за тяхното сдобряване. От време на време лека гримаса издаваше недоволството й.
— В цялата тази история има само десет процента истина и това е, което чух и от самия Върнън — Дениз е в «Бел Еър». Била е приета от Инге.
— Той никога не ми е казвал, че е женен.
— Това много ли те учудва?
— Да… и не. Всъщност Върнън никога не е говорил много за себе си.
— Дори и когато дойде при теб в Тоскана?
— Смятате ли, че в противен случай щях да бъда тук? — предизвика я Клаудия.
Седяха в големия хол пред отворения прозорец. Зад тях светеха лампите. Клаудия се взираше в мрака навън.
— Само веднъж съм виждала лице тъжно, колкото твоето. Моето собствено, когато Базил си тръгна.
— Преди малко не пожелахте да потърсите Върнън в «Бел Еър». — Клаудия сякаш не бе чула думите й. — Защо?
— Когато е в операционната, с него не може да се разговаря.
— По това време?
— Защо не, ако има спешен случай?
— Предполагам, че е Дениз Корто.
— Не знам, никога не питам. — За Саша беше по-лесно да не изрича успокоителни думи. Все пак пациентът, чието лице преправяха, бе още момче. Тя пазеше мълчание, не бе благоразумно да поощрява чувствата на едно разочаровано и изтерзано момиче.
— Не искате ли да ми разкажете за Дениз? — попита Клаудия. — За съпругата на Върнън? Във вила «Палма» ли живееха?
— Не, предпочитам да не говоря, защото никога не съм я обичала. Ще бъда пристрастна. Мога да ти кажа само, че преди четири години се разведоха.
— Наистина ли? Всъщност това не ме интересува.
— Значи се чувстваш измамена, защото Върнън не ти е разказал за нея — заключи Саша.
— Да… — прошепна Клаудия обидено. — Сигурно е така, макар че изглежда глупаво и несправедливо. Той ще каже, че това е неговият живот. Аз не означавам нищо за него. Но е точно така — чувствам се измамена.
— Означаваш! — меко възрази възрастната жена, — знам го. Бедата е, че когато човек е влюбен, се стреми към абсолютното. Мисли си, че го познава и знае всичко за него. Върнън обаче се е скрил.