— Може би още много държи на Дениз — осмели се да отбележи Клаудия, все още разтърсена от недвусмислената откровеност на разговора.
— Не знам. Внукът ми не се самосъжалява дори и да страда. Но когато човек е отвъд някое чувство, много трудно се ориентира в лабиринтите. Сега, когато се връщам назад, смятам, че Дениз беше почти задължителна крачка за него.
— Задължителна? Защо?
Саша въздъхна. Клаудия бе нетърпелива.
— Дениз беше много красива и това го заслепяваше. Струваше му се, че притежава не просто една жена, а идеята за красотата, която за него винаги е била много ценна. Караше го да се чувства привилегирован. Знаеш ли, Върнън никога не си е играл с жените, както умело прави брат му.
— Всъщност се е оженил за нея.
— И беше щастлив, макар да не беше спокоен. Не разбирах този брак. Един ден, когато разправиите им бяха зачестили, аз го попитах как може да обича тази егоцентрична, повърхностна и дори жестока жена. Той ми отговори… невероятно е, че още си го спомням: «Дениз е повърхностна, но умее да играе по един неподражаем начин. Тя е в състояние да ме накара да се смея дори ако преди това ме е наранила».
— Бил е влюбен — промърмори Клаудия.
— Не е само това, Клаудия. Мисля, че за него Дениз бе откритието на радостта. Знаеш ли, преди нея Върнън бе обичал само веднъж. Това бе любов, изпълнена с болка и смърт — към майка му. Всеки ден я виждаше как гасне. А Дениз беше компенсацията за тази тъга. За Върнън тя бе любовта, която му носеше радост.
— Разбирам.
— Само ако можеше да разбереш, но без да страдаш — въздъхна Саша. — Навярно на твоите години е невъзможно.
Клаудия стана и излезе навън.
— Елате — покани тя възрастната дама. — Тук е по-приятно.
Приближиха се до перилата и впериха очи в далечния осветен бряг. Въздъхнаха в тишината, която властваше над градината.
— Преди малко не искахте да говорите за Дениз. После ми казахте неща, които никога няма да забравя. Причинявам ви болка, затова ли сте обидена и дори ревнива?
— Ти да ми причиняваш болка? Шегуваш ли се? Надявам се, че ти ще изиграеш добре картите си, Клаудия, защото си силна. От вас двамата той е по-уязвимият и малко го съжалявам.
Беше сутрин. Колко часа я деляха от времето, когато ще трябва да изиграе картите си? Не беше ли по-сигурно да зареже всичко и да си тръгне, както бе правила неведнъж? Голямо изкушение. «Никога няма да си го простя.»
След закуската Саша, ведра като лятната сутрин, предложи:
— Имаме малко време за работа. Предполагам, че е настъпил моментът да измъкна последния скелет от гардероба, макар да ми се струва почти нереално да се говори за хора, починали при загадъчни обстоятелства в ден като днешния.
— Починали при загадъчни обстоятелства?
— Тъмно петно в биографията ми.
Вместо да се настанят както обикновено в библиотеката, излязоха навън под навеса. Слънцето бе високо в небето и лъчите му се промъкваха в безкрайната игра на светлината и сянката.
— Всяка сутрин благодаря на Бога, че съм жива и имам около себе си това, което виждам — възкликна Саша разпалено, сякаш изричаше молитва. — Радостна съм и защото смятам, че това ще бъде предпоследната глава на нашата книга. За последната трябва да почакаш. Ще я напишеш, докато правиш един директен репортаж.
— Репортаж ли? Къде?
— Ще разбереш. Сега да започваме. — Тя включи касетофона. — Спомняш ли си за сенатора Маслау? Онзи, за когото по едно време дори мислех да се омъжвам?
— Хенри Маслау — потвърди Клаудия. — Привлекателен, динамичен, амбициозен. Не е ли този, когото съсипахте, когато му казахте, че нямате нужда от принц за съпруг?
— Точно така, но с това не се свърши. Появи се след време, за да ми поиска да дам своя принос за предизборната му кампания. Какъв неприятен разговор. Бях принудена да му откажа. Разбрах, че Маслау не е просто политик, а бандит. Той надушваше парите като хрътка и не пускаше жертвата си. Веднага му отговорих, че предварително съм дала своя принос, като купих и платих прескъпо за онази къща на река Сан Лоренцо, същата, която той нарече «Le plaisir»* и която използваше за любовните си забежки. — Саша млъкна. — Клаудия! Клаудия, ти не ме слушаш.
[* Le plaisir (фр.) — удоволствие. — Б.пр.]
— Да?
— Ти не си тук.
— Извинете ме. — Клаудия изключи касетофона и се изправи. — Не мога да следя мисълта ви. Отивам в «Бел Еър».
— Не сега — властно я възпря Саша.
— Защо? Искам да видя Дениз.
— Неустоимо е изкушението да видиш своята съперничка — призна Саша, като я гледаше. — Но ти, Клаудия, трябва да го преодолееш. Това е грешен ход — тя е обезобразена и съсипана, а Върнън застава винаги на страната на по-слабия.