Аз не последвах обикновения обичай на моряците и замених разноплеменната суета на Едерлейстрит с усамотеното любуване на това отдалечено от моята родина кътче на земята. Величествената красота на околностите на Кептаун завинаги залегна в душата ми. Изкачил се на върха на Столовата планина, аз се любувах от височината на грамадната бяла дъга на града, която ограждаше широкия Столов залив. Наляво, далече на юг, покрай плоските стръмни планини на полуострова се простираха назъбените, сияещи на яркото слънце заливчета. Ослепителната бяла линия на пяната на прибоя ограждаше златните сърпове на крайбрежните пясъци. По-назад, към север, се простираха редица грамадни синкави планини. Хребетистата маса на островърхата Лъвска планина отделяше полумесеца на Кептаун от крайморската част на Си-Пойнт, където дори от висотата се виждаше силата на прибоя в открития океан. Слязох на другата страна на полуострова, в Майзенберг, и изпитах ласкавата нега на топлите сини вълни на Игленото течение.
По пътя, в прочутото лозе на Вандерщел във Вайнберг, пих превъзходно стогодишно вино и седнал в автомобила, неуморно се възхищавах на старинната архитектура на холандските къщи под грамадните дъбове и под боровете, които благоухаеха някак особено. В последния ден от своето пребиваване в града още сутринта взех такси и тръгнах към Морската алея — изсечен в скалите път на юг от Си-Пойнт. Червените отвесни скали на върха Чапман тънеха в пяната на ревящия прибой. Вятърът обливаше лицето ми със солени пръски. Обвеян от вятъра, ободрен от мощта на океана, аз минах склоновете на Дванадесетте апостоли и залива Камп и реших да продължа уединението си на брега на открития океан, като остана вечерта в предградието Си-Пойнт, което ми беше известно от по-предишното ми посещение на Кептаун със своята уютна кръчмица. Стъмни се. Невидимото море се обаждаше с глухия си шум. Минах по покритото с асфалт булевардче и завих надясно към познатата ми светлозелена врата, осветена от матови кълба на две коуюнки. Долната зала, любима на моряците, тънеше в тютюнев дим и беше изпълнена с мирис на вино и шум от весели гласове. Съдържателят знаеше какво трогва най-силно сърцето на моряка и една изкусна цигулка разнасяше от естрадата нежните звуци на Брамс.
Тихата и неосъзната приятна тъга на раздялата ме обхвана тази вечер. Кому от нас не се е случвало да изпита тази тъга на раздялата с място, което много му се е харесало, но му е съвсем чуждо! Ето утре сутринта вашият кораб ще отпътува и вие навярно завинаги ще се простите с прекрасния град — с града, през който сте минали като чужденец, несвързан с нищо и съвсем свободен в това отчуждение. Наблюдавали сте непознатия живот и той винаги ви се струва някак топъл, красив, какъвто навярно не е всъщност…
В такова ясно и тъжно настроение аз седнах на масичката до издатината на стената. Келнерът, привлечен от блясъка на моите флотски отличителни знаци, услужливо притича и прие поръчката ми за порядъчна порция питие, с което исках да ознаменувам своето заминаване. Разпалих лулата си и почнах да наблюдавам оживените зачервени лица на моряците и на наконтените момичета. Добрата порция ром, разреден с портокалов сок, даде желаното направление на моите мисли и аз потънах в спокойни размишления за чуждия живот и за онова възхитително право на неучастие в него, което всякога поставя зоркия чужденец на някакво по-високо в сравнение с окръжаващите го хора стъпало.
Цигулката отново запя, този път циганските напеви на Сарасате. Всякога съм ги обичал и с цялата си душа се отдадох на звуците, които говореха за стремеж към далечината, за тъгата на раздялата и за неясната мъка по неразбираемото… Мелодията прекъсна. Сепнах се и започнах да ровя в джоба си за кибрит. В това време на естрадата излезе ниска девойка. Почувствувах, както казват французите, пробождане в сърцето, — такава неочаквана и неподходяща за тази кръчмица ми се стори нежната и светла красота на девойката. Трудно ми е да я опиша, пък може би и няма защо. Посрещната с одобрителен шум, девойката бързо се приближи до края на сцената и запя. Гласът й беше слаб, но приятен. Изглежда, че публиката обичаше пеенето й, защото в залата бързо настъпи тишина. Тя изпя няколко песни, доколкото разбрах — с тъжно любовно съдържание. Хареса ми някак тънката, особена обработка на мотива, която беше характерна за нейното изпълнение. Когато се скри зад кулисите, гръм от ръкопляскания и възторжени викове я извикаха обратно. Тя отново се появи, този път в твърде деколтиран костюм. Започна да танцува с почукване на токчетата и с повтаряне на някакви закачливи куплети под одобрителния смях на присъствуващите. Но тънката красота на девойката така не отиваше на този танц и на куплетите, че почувствувах нещо като лека обида и като се отвърнах от естрадата, почнах да си наливам вино… След това почнах усилено да си разпалвам лулата, извадих си часовника… и изведнъж така бързо се обърнах към естрадата, че дори не видях колко е часът. Девойката отново беше променила костюма си. Този път тя беше в черна кадифена рокля с дантелена якичка, която й придаваше някакъв старинен и трогателен вид. Зает с лулата си, изслушах началните думи на песничката, която тя пееше сега. Но когато през чуруликащата мелодия до съзнанието ми достигна името на кораба „Света Ана“, напрегнах слуха и вниманието си, за да следя бързото темпо на песента. И наистина в песента се говореше за безстрашния капитан Джесълтън, който пребродил южните морета, за високите мачти на кораба „Света Ана“ и — представете си моето учудване! — за това, че около острова на Тайните капитанът гребнал жива вода, която весели живите и оживява мъртвите, но след това изчезнал безследно заедно със своя кораб. Песничката свърши, девойката се поклони и тръгна да си ходи. Аз се отърсих от неволното вцепенение, скочих и почнах така силно да викам „бис“ че учудих съседите си.