Девойката погледна към мен, като че се учуди, усмихна се, поклати отрицателно глава и бързо напусна сцената. Опомних се и малко се посмутих, защото сам аз не търпя буйните прояви на чувства. Но песничката на девойката не ми позволяваше да мисля за нищо друго. Блъсках си главата, стараейки се да отгатна връзката между загиналия кораб и певачката в кейптаунската кръчмица. Желанието ми да намеря девойката и да я разпитам за всичко порасна и се засили. И в същия миг, като подигнах очи, я видях точно пред себе си.
— Добър вечер — тихо каза тя. — Хареса ли ви моята песничка?
Станах и я поканих на масичката си. Повиках келнера, поръчах й коктейл и едва тогава я погледнах в лицето. Уморена бледност го заливаше и говореше за нездрав живот. Забавният начин да повдига презрително нагоре крайчеца на красивото си носле се разхубавяваше от мила и като че ли смутена усмивка. Гладката кадифена рокля прилепваше на тялото й и подчертаваше високия й бюст.
— Вие не сте словоохотлив, капитане — каза насмешливо девойката, като повиши званието ми. — Кой сте вие, коя е вашата родина?
Като узна, че съм от Съветска Русия, девойката започнала ме гледа с нескриван интерес. Аз от своя страна я запитах как се нарича и сърцето ми неволно заби по-силно, когато тя отговори:
— Ен (Ана) Джесълтън.
Тя започна да ме разпитва за моята далечна родина. Но аз й отговарях едносрично, напълно погълнат от мисълта за протегнатите през годините нишки на съдбата, които така странно свързваха тази девойка с моята находка в потъналия кораб. Най-сетне, издебнал момента, аз я запитах за домашните й и за родството й с капитана, за когото пееше в песничката. Изразителното личице на Ен изведнъж стана затворено и високомерно и тя нищо не отговори. Продължавах да настоявам, като същевременно направих намек, че се интересувам от капитан Джесълтън не току-така и че по силата на особени обстоятелства имам право на това.
Девойката рязко се изправи и големите й очи ме погледнаха с явно недоброжелателство.
— Чувала съм, че русите са внимателни, деликатни хора — разчленено каза тя. — Но вие… вие сте като всички други. — И малката й ръка обгърна в кръг шумната и задимена зала.
— Чуйте, Ен — опитах се да протестирам аз, — ако знаехте от какво е предизвикано любопитството ми, бихте…
— Все едно — прекъсна ме тя, — не искам и не мога да говоря с вас за важни неща, за свои неща, тук и когато съм… — Ен заекна, после отново продължи: — А ако мислите, че вашите пари ви дават право да се вмъквате в душата ми, лека нощ, днес нямам настроение!
Тя стана. Станах и аз, ядосан от нелепия обрат на нещата.
Ен погледна огорченото ми лице, очите й се смекчиха и с мило изражение ме помоли да я изпратя до вкъщи. Платих и излязохме заедно. Дъхът и шумът на близкото море веднага ни обгърнаха. Когато пресичахме широката пуста улица, аз хванах Ен под ръка. Вдясно, в далечината, като тъмна маса се спущаше към морето нос си вляво, зад осветените от електрическото зарево покриви на къщите и зад тъмната зеленина на Грийн-Пойнт, блестеше фарът на Сигналния хълм. Навлязохме в сянката на една алея от малки дървета и без всякакъв предговор почнах да разказвам за последното си плаване на „Коминтерн“ и за приключението с потъналия кораб. В заключение казах, че бележките на капитан Джесълтън сега се намират в моята каюта. Ен слушаше, без да ме прекъсва. Разказът както изглежда силно й подействува. След това тя неочаквано спря до вратичката на малка градинка пред една тъмна къща. Светлината на един фенер на висок стълб проникваше през короните на ниските дървета и добре видях големите печални очи на девойката. Тя ме гледаше втренчено и изражението на очите й никак не отговаряше на насмешливия тон в гласа й: