— Да, вие без съмнение сте истински моряк, щом можете така хубаво да измисляте…
Ен се разсмя тихо, хвана се за копчето на китела ми, повдигна се леко на пръсти и ме целуна… В същата минута се скри зад вратичката в сянката на дърветата, където не достигаше светлината на фенера.
— Ен!… Една минута! — извиках аз, обхванат от вълнение.
Никой не ми отговори. Постоях около половин минута с неопределено чувство на разочарование. След това си тръгнах и едва направил няколко крачки обратно по алеята, бях спрян от гласа на Ен:
— Капитане, кога заминава вашият кораб?
Погледнах светещия циферблат на часовника си и сухо отговорих:
— След четири часа… Какво искате от мене, Ен?…
Отговор не последва. Чух само лекия шум на захлопната врата…
Да отида на кораба, беше още рано, а не ми се щеше да се върна в кръчмицата. Тръгнах бавно край морето към ярката мигаща звезда на Сигналния хълм. Покрай планината до пристанището нямаше повече от четири километра. Извървях целия тоя път със смътното чувство за някаква загуба. По нагорнището към Грийн-Пойнт ме прегърна вятърът, долетял от ширинето на открития океан. И както много пъти дотогава, дребни ми се сториха всички огорчения пред лицето на океана… На разсъмване излязох на широката алея между дока Виктория и нос Муайл, а след още половин час спокойно разглеждах пурпурните гребени на вълните в залива в очакване на катера. „Енисей“ още вчера се бе преместил в предпристанището, готов за тръгване на далечен път.
Върнах се на кораба, слязох в каютата си и легнах на дивана. Изходното дежурство беше на капитана, но не ми се искаше да спя. Подложих главата си под крана, след това пих горещо кафе и се изкачих на горния мостик — да се полюбувам на града, чието очарование залегна дълбоко в душата ми след двете посещения. Искаше ми се по-дълго време да поживея тук, в подножието на фантастичните планини, в тясна близост с океана. Синината на залива, прорязан от правите линии на два вълнолома, беше обрамчена от амфитеатъра на белите къщи на града. Още по-нагоре идваше линията на гъстата зеленина, на грамадните дървета, над която се издигаха синкавосивите стръмнини на Пик Дявол и на Столовата планина, съставящи исполинската връхна част на амфитеатъра. Вдясно, зад стръмната дъга на брега, се скриваше Си-Пойнт.
Силен удар на носовата камбана извести, че котвата се е изправила. Чу се свирката на кораба, шумът на хоризонталния рудан, обикновените думи: „Котвата чиста!“ — и „Енисей“, като се развърташе и сигналуваше, започна да увеличава хода си.
Времето течеше и ослепителното слънце жареше палубата, когато „Енисей“ измени курса си и се отклони към север. Очертанията на трите планини на Кептаун постепенно потънаха в морето и се скриха зад вълните. Сменил капитана, аз стоях на мостика. Широко усмихнат, капитанът се приближи към мене с някаква хартийка в ръка: „Получих това, но то навярно е адресирано до вас — ненапразно толкова време се губехте из града“.
В недоумение взех от него телеграмата, която току-що бе приета от радиста: „До капитана на руския кораб. Съжалявам за вчерашното, трябва да се видим, непременно ме потърсете, когато дойдете пак. Ен.“ За един миг видях пред себе си очарователното лице на девойката… Чувството на загуба отново ме обхвана. Но аз преодолях очарованието и спокойно сгънах телеграмата. Бях уверен, че съм се разделил с Кептаун за много години, ако не завинаги. Няма да мога дори и да й отговоря, тъй като не се беше сетила да ми даде адреса си… Вдигнах ръка и разтворих пръсти. Силният морски вятър грабна в миг телеграмата, завъртя я и я спусна в пяната зад винта…
Щом пристигнах в Ленинград, веднага се заех с работа. Морските специалисти, с които говорих за откритието на Джесълтън, само недоумяваха и се съмняваха. Но по съвета на един приятел се обърнах към знаменития геохимик, академик Вересков. Старецът извънредно много се въодушеви от моя разказ и обясни, че в океанските котловини, образувани в най-стари времена, непременно можем да намерим отдавна изчезнали от повърхността на земята вещества — минерали и газове с твърде различни от сега известните им физически и химически свойства. Но трябва да ги търсим в древните бездни, много редки в световния океан, но познати тъкмо в областта на южните ширини между Австралия и Африка. Обаче на моя въпрос за непосредственото значение за науката на намерения от мене ръкопис академикът се ограничи с неопределената забележка, че указанието за ширината и дължината има известно значение. След това ученият ми каза, че никой не ще се залови да прави каквито и да било заключения въз основа на данни, получени по толкова необикновен път. Проверка на откритията на Джесълтън би могла да направи специална експедиция, но все пак: кой ще се залови да екипира скъпо костуваща далечна експедиция, като се ползува от толкова съмнителни указания?… На излизане от учения почувствувах същата тъга на разочарование и загуба, както в далечния Кептаун. Онова, което ми изглеждаше безусловно ярко и важно, някак изведнъж помръкна и аз разбрах, че колкото по-невероятна и чудна е една срещната в живота случайност, толкова по-трудно е да разкажеш убедително за нея…