Та там, сред ниските атоли Токелау, има един атол Факаофо — малък остров, около триста метра в диаметър; но той има населените шестстотин души. В часовете на прилив от Факаофо на морската повърхност се вижда само плътен сиво-зелен купол от гъста горичка кокосови палми. Атолът Фокаофо се намира на девет градуса южно от Екватора, на пътя на постоянни урагани. Докато ураганите заливат съседните островчета, обитателите на Факаофо се чувствуват в безопасност. Родените бронзовокожи моряци-полинезийци са обградили острова със стена от големи отломъци коралов риф и са направили насип в средата, като са издигнали повърхността на своя остров почти с пет метра над равнището на прилива. По такъв начин туземците, лишени от всякакви механизми, са си създали безопасно убежище. Какво безстрашие и дълбоко вековно познаване на океана е трябвало да имаш, за да противопоставиш на страшната мощ на стихията слабите сили на голите човешки ръце!
Атолът Факаофо винаги ми служи като пример за могъществото на човека и неговата власт над морето. И аз ви разказах за тоя атол, за да ви покажа какво може да постигне човек с най-прости средства. Нима ние, въоръжени с всичката мощ на съвременната наука и техника, не ще постигнем окончателна победа над океана — власт над неговите дълбини!
Това е всичко, което исках да ви кажа. Позволете ми да остана с надеждата, че някои от вас ще отнесат поне мечтата за покоряване на океанските дълбини. А мечтата на умния и силния човек — това е вече твърде много…
Дребен дъжд, гонен от вятъра, поривисто връхлиташе върху кораба. Хоризонтът бързо се стесняваше. Светлината мъждееше, сякаш във въздуха изведнъж бяха изтърсили огромно количество пепел. Настъпваше нощ.
Корабът бавно се полюшваше и равномерно потръпваше от работата на машината. Един от дежурните плътно затваряше илюминаторите на корабоводачната кабина. Ярко блесна връхната мачтова светлина. Ганешин бавно се разхождаше по мостика. Болката в главата му намаляваше, като че ли се разтваряше във влажния и студен океански вятър. Тия болки, последствия от раняването му във Великата отечествена война, се повтаряха и сега, след няколко години. Ганешин се облегна на въжето, като се вглеждаше в тъмнината. В неясната смесица от мрак и корабни светлини се очертаваха белите надстройки на кораба.
Вратата се тракна. Широка ивица светлина разсече пода на мостика и изчезна. Излезлият от кабината очевидно се взираше в тъмнината. Той намери Ганешин и се обърна към него:
— Другарю капитан първи ранг, пак остър зъбец. Искате ли да видите…
— Слушайте, капитан втори ранг, тоест Феодор Григориевич — прекъсна го Ганешин, — стига си ме величал, казвал съм ти неведнъж!…
— Право, Леонид Степанович, право! — разсмя се Шчитов, командир на хидрографен кораб. — Все още е жив навикът от военното време…
Офицерите влязоха в ярко осветената кабина, която блестеше с полираните си дървени части, с уредите, с огледалните стъкла на прозорците. Преминаването от студения мрак и морската безкрайност към топлата уютност на помещението беше приятно. Това чувство се усилваше от тихите звуци на цигулковата мелодия, която долиташе от високоговорителя в ъгъла на кабината. Мичманът, който стоеше пред големия циферблат на еходъномера, се извърна към влезлите и като видя Ганешин се изопна. Ганешин пак се усмихна: той никак не можеше да свикне с почтителното внимание към него на другарите по работа. Сега, в мирната обстановка, това му се струваше излишно.
— Продължавайте работата си, мичман! — Ганешин свали мушамата, дъждовната шапка и извади лулата си.
Мичманът се смути и отвърна тихо:
— Аз… аз собствено… просто му се любувах…
— Аха, значи ви харесва новият ни еходъномер — одобрително погледна Ганешин юношата. — А с какво според вас е по-добър от Хюзовия, последния модел?