— Ехе — зарадва се Шчитов, — добре е да има човек уред като твоя! И аз не бих се отказал…
— Не зная, Феодор Григориевич, понякога ти е тежко, когато се трепеш години над изпълнението… — замислено отвърна Ганешин, като стана и се протегна. — Да замислиш е едно, а да изпълниш… Понякога някоя дреболия ти изкарва ума… Е, аз си отивам. — Ганешин си наметна изсъхналото наметало.
— За минутка, Леонид Степанович! — спря го Шчитов. — Наближаваме Близките острови, а ти искаше да обхванеш западния край на Алеутската бездна. Остров Агату е вече наблизо. Де да обърнем?
— Сега не помня — отвърна Ганешин, като помисли, — де им е бреговата светлина. На нос Дог, струва ми се? Видимостта му е…
— … Осем мили — подсказа Шчитов.
— Значи близко… Тогава според изчислението, преди да се доближим на двадесет и пет мили.
Вратата зад Ганешин се захлопна. Шчитов и мичманът останаха сами. Мина около час. Лентата на еходъномера бавно пълзеше. Дъното постепенно се понизяваше: вече пет километра дълбочина беше под гръбнака на кораба. Механиците с точността на часовник поддържаха хода, от равномерността на който зависеше точността на получаван профил на дъното.
Шчитов дълго пуши в размисъл за личната съдба на групата хора, сплотени някога от великата война. Дали тютюнът беше много серт, дали той бе пушил твърде много, но Шчитов скоро почувствува познатата болка в гърдите и излезе на мостика. Дъждът все още не спираше, поривите на вятъра като преди откъсваха и разпеняха гребените на вълните. Изведнъж на Шчитов му се стори, че далече напред, точно пред носа на кораба, нещо блесна и в миг изчезна. Почти едновременно се чу дрезгавият глас на дежурния: „Светлина точно пред носа!“
Трябваше да минат повече от пет минути, докато слабото мъждукане се превърна в бяла звездичка — насрещен кораб. Минутите течаха, но никакъв признак на бордови светлини, не повече от две мили отделяха приближаващите се кораби, когато Шчитов изкомандува:
— Внимание, пред нас кърмова светлина!
— Ще го изпреварим ли, другарю капитан втори ранг? — попита дежурният помощник.
— Непременно. Той едва се влачи.
— Ами курсът, при който мерим дълбочините?
— Не е беда, малко ще се отклоним.
Корабите се приближаваха, като продължаваха да се намират един зад друг във върволица. Помощникът хвана верижката на свирката — два кратки, ниски и силни звука се разнесоха над тъмното море, кърмилното предаване зачука и носът на кораба се задвижи наляво.
В просторната каюта на Ганешин светеше слаба нощна лампичка. Ганешин си свали китела, ботушите и легна на дивана. Не му се щеше да се съблича и да се качва на леглото, пък и скоро трябваше да се става… Ганешин мислеше за своя нов уред. Телевизорът за дълбочини е готов, за резултатите от окончателните изпитвания изобретателят не се безпокоеше. С това той изпълни първата част от задачата, която си беше поставил някога. Преди няколко години един стар учен, който сега не е между живите, говореше за победата над океана, за атола Факаофо. Той говореше не само за „очи“, но и за „ръце“; значи сега работата се отнася за „ръцете“. Пред него изникна образът на сложен механизъм, който се забива като пробивна машина в океанското дъно под наблюдението на телевизора и управляван далекомеханически. Основният принцип е работа без разни херметични затваряния; отдавна вече са изнамерени нисковолтови, високоамперни електромотори, които прекрасно работят във водата. Водата трябва да бъде за тия механизми също такава естествена среда, каквато е въздухът за нашите земни машини: тогава не е страшно огромното налягане — в това е целият секрет на успеха!
Резки изсвирвания накараха преградката да затрепери. Ганешин машинално се вслуша: две къси — завой вляво. „Изпреварваме някого…“ Срещата с кораби в открито море винаги вълнува моряшката душа. Ганешин скочи и почна да си нахлузва ботушите.
От мостика Шчитов и помощникът видяха червена бордова светлина и над връхната мачтова светлина — още по-силна червена светлина.
— Тралещ кораб — тихо каза помощникът. — Това не е било кърмова светлина, а кръговръхна мачтова и по-горе — трицветен фенер.
— Виждам, виждам — обади се Шчитов. — А това виждате ли? Дежурният сигналист при мен!
На неразличимия още борд на непознатия кораб затрепка светлина. Къси блясъци се редуваха с остри дълги лъчи, които будеха чувство за проточен вик „а-а-а-а“.
— Викат ни — промърмори Шчитов. — Ехе, виж каква била работата!
Трите къси блясъка се смениха с един дълъг; в нощната тъмнина летяха една след друга латинските букви — молба за помощ.