— Благодаря ви, капитане. Надявам се, че ще успеем да ви помогнем. Бъдете любезни да ни покажете вашите лебедки и повдигателни приспособления.
Ганешин и Пенланд слязоха на обширната палуба, затрупана със свитъци от въжета, с огромна лебедка в центъра. Люлееща се заедно с мачтата електрическа лампа осветяваше струпаните най-разнообразни предмети.
— Струва ми се, че положението е безнадеждно, сър — бързо каза капитан Пенланд, щом се отдалечиха от мостика. — Помислете сами: чудовищна дълбочина, открито море, никаква възможност нито да вземеш засечка, нито да поставиш шамандура… Правя каквото мога, две денонощия не съм слизал от палубата. Там на мостика е жената на Милс, хидрохимика на нашата експедиция. Не исках пред нея да изказвам мнението си.
Ганешин си спомни оня бърз, припрян въпрос, почти нисък, който той чу на мостика.
— Тя ли беше ме запитала? — И като получи утвърдителен отговор, съжали за резкостта, с която я бе прекъснал. — Да набележим от мостика приблизителния район на мястото на батисферата и аз ще ви бъда благодарен за пълната информация… Още един въпрос, капитане — каза Ганешин, като помълча известно време, докато внимателно се промъкнаха през задръстената палуба: — защо е било потребно на вашите изследователи да се спущат тук, в открито море?
— Знаете, тук е едно от редките места, то изобилствува със стръмни скали и основните земни пластове са съвършено оголени, без наноси. Една от задачите на нашето изследване е изучаването на основните земни пластове в океанските дълбочини. Само че засега нищо не върви.
Ганешин нищо не отвърна. Той леко изтича по стъпалата на мостика.
— Сега ще почнем да търсим, ще поставим шамандура.
— Как — шамандура — изведнъж се чуха няколко гласа.
— Ще видите! — Ганешин се поусмихна и вдигна ръка, но беше възпрян от една малка ръка, която се докосна до ръкава му.
Морякът се обърна и видя огромни силно блестящи очи, които гледаха с мъчително напрежение.
— Сър капитан, кажете ми откровено: има ли надежда да бъдат спасени? Ще можете ли да направите това?
Ганешин сериозно отвърна:
— Ако батисферата е цяла, има надежда.
— Боже мой!… — възкликна американката.
Но Ганешин кротко я прекъсна:
— Извинете, времето не чака — и се обърна към всички, които стояха на мостика: — Съветският хидрографски кораб „Аметист“ незабавно ще вземе мерки за спасяването. Това, разбира се, не изключва работа от ваша страна, но сега, ако сте съгласни да се доверите на нас, моля ви да се отдалечите за известно време от мястото, където е потънала батисферата. Аз разполагам с уреди, извънредно нужни за тоя случай, но главният уред се намира във Владивосток. Ще извикам бърз самолет. По-рано от пет-шест часа той няма да може да пристигне — разстоянието е много голямо. През това време ще се опитаме да намерим батисферата и да отбележим мястото й с шамандура, което много ще облекчи спасителната работа след пристигането на самолета, когато ще имаме само седем часа време. Батисферата ще трябва да дигате вие, ние нямаме такива мощни лебедки и въжета. Това е всичко. Дайте сигнал на нашия кораб да загасят прожектора и запалете вашия. Връщам се на „Аметист“.
В прожектора на „Риковери“ невидимият по-рано поради ослепително сияние „Аметист“ изведнъж се показа в цялото си белоснежно великолепие. Острото очертание на корпуса, лекостта на надстройките се съчетаваха с мощта на огънатите назад тръби — признак за силата на машината.
— Това хидрографски кораб ли е? — извика капитан Пенланд. — Та това е лебед!
Наистина белият кораб, блеснал със светлините си, приличаше на грамаден лебед, който се е разперил над водата пред полет.
— Това е военен хидрографски кораб — подчерта Ганешин, дигна ръка към козирката и си тръгна от мостика.
Лодката му бързо се понесе по широкия коридор светлина. Американските моряци гледаха мълчаливо подир нея, малко озадачени както от появата на Ганешин, така и от неговите уверени разпореждания.
— Той трябва да е някой големец у русите, сър — проговори накрай помощник-капитанът. — И ако той успее да спаси батисферата…