— Самолетът? Той е тук!
Всички дигнаха глави. Самолетът, който отначало не можеше да се чуе поради грохота на работещата лебедка, се спускаше, разтърсвайки небе и море с рева на моторите си. „Пикира за бързина“ — съобрази Ганешин.
Тясната машина с високи крила дигна воден прах, зави, а подир малко се полюшваше кротка и безмълвна до „Аметист“. Утринната мъгла, сякаш изплашена от самолета, се разпръскваше. Високо се издигна синият небосвод. Слънцето заигра по тежките маслени вълни, освети белоснежния корпус на „Аметист“, заблестя с многобройни светлинки по медните, ослепително излъскани части. Ганешин премести поглед от самолета върху „Аметист“ и с усмивка каза на американците:
— Сега ще видим батисферата.
Жената сподави учудването си и пристъпи към Ганешин. Отгатнал мислите й, той добави:
— Ако искате, аз с голямо удоволствие… Ей сега ще тръгнем.
Ганешин помоли капитан Пенланд да почака инсталирането на телевизора, а след намирането на батисферата бавно да се приближи до съветския кораб и да действува по неговите сигнали.
В това време на „Аметист“ механикът, размахвайки ключ, държеше реч на машинистите и монтьорите.
— От бързината, с която ще монтираме докараната машина — говореше той, — зависи спасяването на хората, останали с въздух за шест часа. И друго, ако ние ги спасим — това ще бъде чудо, извършено от ръцете на съветските моряци.
— И още какво чудо! Аз съм работил като водолаз и разбирам какво значи да измъкнеш такава малка буболечка от три километра дълбочина — отвърна един от машинистите. — Ще се справим, аз тъй мисля…
Капитан Шчитов не се учуди на появата на гостенката. Поканиха я в рубката и Шчитов веднага командирова към нея мичмана, който знаеше английски. Жената на инженер Милс разсеяно слушаше обясненията му и често поглеждаше през прозореца на кабината, откъдето можеше да се види кипящата на палубата работа: там завинтваха някакви основи, влачеха проводници, разтоварваха от самолета сандъци.
За минута Ганешин се отби в кабината. Младата жена веднага изтича насреща му:
— О, извинете, но вашият уред, струва ми се, е много сложен. Може да не успеят да го сглобят, та… И тя мълком посочи големия часовник, завинтен за преградката.
— Имаме още шест часа и половина на наше разположение — отвърна Ганешин. — Уредът наистина е сложен, но нашите моряци, ако поискат, ще изпълнят тая — няма да скрия — невероятно трудна работа. А те искат… Имайте вяра в нашите моряци, мисис Милс, можете да им се доверите.
За младата жена отново настъпи продължително мъчително очакване. Да можеше и тя да помогне в монтирането на тоя тайнствен уред… Страшен рев я оглуши. За обтегнатите нерви на младата жена това беше твърде много.
— Боже мой, какво е това? — изнемогнала, тя се опря на преградката.
— Сирената. Нашата е много силна наистина — деловито поясни мичманът. — „Аметист“ дава сигнал, че уредът е готов и търсенето започва.
Мичманът не сгреши. Веднага се появи Шчитов и покани жената на Милс да слезе долу. Телевизорът беше временно установен в тъмната лаборатория. Дълбоководната част на уреда се люшкаше върху стрелата, която беше изнесена зад борда, огромна макара с въже и кабел беше поставена на лебедката. Корабът бавно отиваше към шамандурата, която означаваше мястото на батисферата.
— Да го спущаме ли? — обърна се Шчитов към показалия се на палубата Ганешин.
— Може, време е.
— А ти не се ли страхуваш?
— От какво?
— Та малко ли има от какво… Уредът е току-що сглобен, набързо поставен — ами ако изведнъж откаже да действува! И от това се тревожа…
— Не, много пъти е изпробван, изпитан. Спускай смело, по-бързо…
Телевизорът бързо се скри във вълните, а кабелът се развърташе още дълго през броителя на макарата, додето чудесното „око“ стигна най-сетне нужната дълбочина. Прикачиха въжето за амортизатора, който смекчаваше люшкането на кораба, и в същия миг в тъмнината на лабораторията Ганешин включи тока. Жената на Милс, крайно развълнувана, гледаше елипсовидната плоча на екрана, която изведнъж от черна стана прозрачна, пронизана от синкаво сияние. Ганешин, изричаше непонятни за американката отривисти думи към Шчитов, а той предаваше командата на палубата за лебедката.
Щом телевизорът беше нагласен на височина петнадесет метра над дъното, Ганешин започна да натиска два бели бутона отдясно на екрана. Там, долу, малките винтове заработиха и завъртяха уреда. В синята светлина на екрана се показа черна сянка и стана ясно изведнъж, че тази светеща синкавина е прозрачната дълбочинна вода, в която най-фина мътилка от утайки се движеше като рой сребристи точки и отразяваше и разсейваше светлината. Изгледът на океанското дъно върху екрана на телевизора беше необикновен. Човек, попаднал на друга планета, навярно би бил също така поразен и неспособен да разбира видяното. Но Ганешин, който беше свикнал с изгледа на океанските дълбочини при предишните изпитания на своето „око“, внимателно насочваше уреда. Черната гърбица вляво, леко забулвана от мътилката, беше плоска издатина на скалистото дъно. По-нататък на север дъното едва-едва се снишаваше, защото червеникавият му отблясък отпред изчезваше, отрязан от същото сребристосиньо сияние.