Като манипулираше с разни ръчки, Ганешин променяше границата на рязкото изображение, едновременно бавнозавъртвайки уреда, и съответно се променяше изображението на екрана. Отначало далече изникна една черна стена, която добиваше червен оттенък под усилената светлина на прожектора, след това по нея започнаха да се виждат подробности: наклонена огромна пукнатина, заоблена издатина… Но в този миг телевизорът се обърна и мрачните скали потънаха в сияещата синкавина на предишното осветление. В дълбочината на екрана се появиха замъглени остри зъбци, станаха по-ясни, но като се приближаваха и ставаха добре видими, губеха основата си в синьо-черната тъмнота на задния план.
— Границата на осветяването — поясни Ганешин — е около един километър.
Високите зъбци на подводната камениста верига гледаха страшно и мрачно, едва различавайки се сред вечния мрак и студ на подводния свят. Телевизорът направи пълен кръг — навсякъде се простираше хълместо скалисто дъно, покрито от слой тиня, която блестеше в лъчите на осветителя като алуминиева пудра. Изгледът на океанските дълбини предизвикваше чувство за нещо враждебно, което се таи в дълбокия мрак, окръжаващ зрителното поле на телевизора. Това беше един чужд за земната повърхност страшен свят на безмълвието, на мрака и студа — неподвижен, неизменен, лишен от надежда и красота.
Батисферата никъде не се виждаше. „Нима толкова източно сме поставили шамандурата? — мярна се в главата на Ганешин. — На половин километър! Но ясно е, че тя трябва да лежи в тая впадина!“ Ганешин започна да наклонява обективите на уреда надолу. Откъм края на рамката се появи смътно тъмно петно. Ганешин бързо завъртя лостчето. Петното се премести в средата, приближи се и порасна. Неясните му краища станаха резки. Черният цвят пак започна да изглежда червен… Младата жена зад гърба на Ганешин слабо извика и веднага затисна устата си с ръка. Яйцеобразният уред стоеше наклонен в центъра на рамката, която им се струваше сега като прозрачно стъкло. Изображението беше толкова ярко, че ясно се виждаха висещото отгоре парче от скъсано въже, дебелите брънки на спасителните скоби и отблясъкът на кръглия илюминатор, който гледаше към моряците като блестящо гранатовочервено загадъчно око.
— Батисферата има илюминатори и от четирите си страни, значи те ни виждат вече — обясни Ганешин на жената на Милс. — Сега най-главното е да видим живи ли са… — Ганешин бързо се поправи — … да се опитаме да поговорим с тях.
Той щракна с нещо и сложи дългите си пръсти на бутона. Според движенията на пръстите екранът гаснеше и светваше отново. Присъствуващите съобразиха, че като загасяваше и пак запалваше осветителя, Ганешин изпращаше към прозореца на батисферата светлинни морзови сигнали. Като повтори много пъти един и същ въпрос, Ганешин изключи светлината и замря в очакване на отговора пред угасналия екран. Всички в тясната каюта бяха затаили дъх и сдържаха вълнението си пред решителната минута. Тя мина — екранът си оставаше черен. Мъчително и зловещо се проточи втората минута и изведнъж в тъмнината на екрана се появи ярка синкава светлинка, изчезна, светна по-ярко и се разля в широк син кръг — безмълвен отговор, който светлината донесе от дъното на океана.
— Живи! Предайте на „Риковери“, нека дойдат да закачат батисферата! — радостно завика Ганешин.
В това време синята светлина замига като сигнален фенер. — Те говорят… — обърна се Ганешин към жената на Милс, но чу въздишка и меко падане на тяло.
— Занесете я в кабината и повикайте лекаря! — обърна се Шчитов към дотичалите хора. — Не издържа, клетата! Почти три денонощия… Е, какво казват оттам? — обърна се той към Ганешин.
— Предават, че и двамата са живи, пестят кислорода колкото могат, но повече от два часа няма да изкарат. Батисферата е в ред, но тежестта не се е откъснала — четеше Ганешин появяващите се на екрана блясъци. — „Не можем да разберем как…“
— Няма да разберете, почакайте — гласно се обади един моряк и чу сирената на американския кораб.