Спускането на въжетата със захватки вече започна. Синият кръг на екрана угасна и тутакси замига прожекторът на телевизора. Ганешин съобщи на затворените в батисферата хора за предприетите мерки за спасяване.
Мина още един час в непрекъснато наблюдаване прозореца на телевизора. Над морето се носеха пищенето на свирки, викове с мегафона, машинният шум на американския кораб, съскането на парата и грохотът на лебедките. А на хората в батисферата оставаше само един час живот — шестдесет минути, докато в продължение почти на шестдесет часа вече усилията на стотина хора оставаха безрезултатни!
Победата дойде незабелязано и неочаквано. Огромните хващачи, които се спускаха от „Риковери“ по указанията на Ганешин, бяха заловили страничната скоба, сирената на „Аметист“ ревна силно и в същия миг машинистът на лебедката на „Риковери“ премести муфтата на обратен ход. Бавно излезе хлабината на грамадното въже, дебело колкото ръка, и барабанът заскърца от напрежение: гъвкавото стоманено въже, изплетено от двеста двадесет и две жици, заедно с батисферата тежеше шестдесет тона — три пъти повече от допустимото работно натоварване.
Въжето издържа. В синьото сияние на екрана на телевизора батисферата се люшна, изправи се, дръпна се нагоре и бавно започна да се издига. Ганешин въртеше обективите и я следеше, но когато след известно време тя изчезна, изключи тока, запали светлината в лабораторията и след като постоя малко, за да свикнат очите му, излезе на палубата. Телевизорът беше вече ненужен. Цялото внимание се съсредоточи сега върху лебедката на „Риковери“, която бавно извличаше от дълбините прекомерната тежест. Капитан Пенланд неотлъчно следеше намотките на въжето върху барабана и изчисляваше на ум бързината на издигането — оставаха четиридесет минути до съдбоносния срок. „Няма да смогнем, ще се задушат…“
Като пое върху себе си смъртния риск, Пенланд заповяда да се ускори издигането. В напрегнатото мълчание лебедката затрака по-често, барабанът започна да се върти по-бързо. Минаха още няколко минути. Остро свистене на пара разсече изведнъж еднообразния шум на лебедката. Лебедката направи няколко бързи оборота; пребледнелият машинист веднага премести лоста на „стоп“. „Въжето!…“ — уплашено извика някой. Ужас прикова на място хората от двата кораба и ги накара с едно движение да проточат шии, взирайки се зад борда. Пенланд за миг се изпоти, устата му пресъхна, мислите му се пръснаха. Той не можеше да командува, пък и не знаеше какво да изкомандува. Но тутакси из бавно люшкащите се вълни бързо изскочи огромен син яйцеобразен предмет, изчезна сред стълба от пръски и след секунда плавно се залюля сред бял пръстен пяна.
Внезапно се беше отделила тежестта под батисферата, тя пое нагоре, хващачите автоматично се разтвориха и освободиха уреда от тежестта на въжето. Гръмнаха победни човешки викове, тутакси заглушени от могъщия рев на четирите сирени. Корабите изпращаха в океанския простор вестта за нова победа на човешкия разум и воля.
Ганешин стоеше разкрачен и втренчено гледаше батисферата, която беше спасил. Шчитов сложи на рамото му тежката си ръка:
— Леонид Слепанович, адмиралът пита за резултатите.
— Ей сега идвам. Нареди да се вдигне телевизорът… А как е нашата гостенка?
— Изпратих я обратно, по-нужна е там — усмихна се Шчитов. — Тя се оглеждаше навсякъде, очевидно търсеше тебе — да ти благодари.
Ганешин слабо махна с ръка и се упъти към радиорубката. Вече влачеха батисферата към „Риковери“.
Като излезе от рубката, Ганешин отново видя Шчитов.
— Виж какво искам да ти кажа за твоя телевизор — строго и сериозно каза Шчитов. — Напразно го ругах… — Следващите му думи бяха заглушени от рева на моторите на нашия самолет, който излетя бързо нагоре.
Ганешин силно стисна ръката, която му протегна приятелят.
— Какво ще правим по-нататък? — попита Шчитов.
— Как какво? — учуди се Ганешин. — Ще вдигнем телевизора и ще си продължим пътя.
— Та нима няма да отидеш при тях! — с недоумение възкликна капитанът. — Аз наредих да не се вдига лодката.
— Не, няма да отида.
— Гледай ти! Нима не е интересно да видиш спасените, да ги поразпиташ? Та и те изучават дъното…
— Разбира се, интересно е, но знаеш… — Ганешин шеговито се намръщи: — Ще почнат да ми благодарят… Жената на инженера ме гледаше с такива очи… А ние сега ще дадем ход и ще офейкаме.
На кораба на американската експедиция бяха заети с издигането и отварянето на батисферата и не забелязаха как съветският кораб бързо вдигна лодката и телевизора. „Аметист“ попита за здравето на спасените, получи отговор, че са „отслабнали, но са вън от опасност“, зави и започна да увеличава хода си. Американците с недоумение наблюдаваха действията на „Аметист“ и едва когато на сигналните върви на нашия кораб се изви сигналът за традиционното сбогуване, разбраха каква е работата. Сигналистът от „Риковери“ отчаяно замаха с флагчета, но „Аметист“ увеличи хода си и само мощната сирена и матросите, размахали шапки, им изпращаха приятелски прощален привет. Спасените изследователи, офицерите и матросите като един човек гледаха подир белия кораб, който ставаше все по-малък и по-малък в слънчевата далечина. Внезапно силен оръдеен грохот се разнесе над зелените вълни: кръстосвачът даде салют на отдалечаващия се „Аметист“. И оръдията продължаваха да гърмят. В отговор на „Аметист“ се издигнаха звездите и ивиците на Америка.