Съветският кораб, като че нищо не е било, шумеше с витлата си и пореше тихоокеанските вълни. Ганешин наблюдаваше прибирането на телевизора и мечтаеше за меко легло: спасяването на американската батисфера не беше лесна работа. От мостика се чу гласът на Шчитов:
— Леонид Степанович, ела, викат те американците. — В думите на капитана звучеше дружеска насмешка. Техниката, каквото и да правиш, ще те намери дори и в дълбините на океана.
Американците викаха „Аметист“ по име, без повиквателни сигнали, и названието на скъпоценния камък настойчиво звучеше в ефира. Радиоапаратът чукаше любезни благодарствени думи, молба да им съобщят името на командира, който беше ръководил спасяването, възхищение от безпримерната работа на руските моряци и от чудесното изобретение. В сухия пукот на радиото от „Риковери“ изведнъж се вмеси рязкото тракане на повиквателните сигнали на „Аметист“, характерно за мощната радиостанция на новия линеен кораб. Радиотелеграфистът изчука отговора и Ганешин изслуша ясните сигнали, които изпращаха привета на американската експедиция и поздрави на личния състав на „Аметист“. Особено задоволство адмиралът изказваше на Ганешин. Като отговори на командуващия, Ганешин заповяда на радиотелеграфиста:
— Предайте на „Риковери“ за началника на американската океанографска експедиция Милс: „Командуващият на съветския тихоокеански флот току-що предаде за вас поздрави за спасяването ви и пожелания за по-нататъшни успехи във вашата героична работа“.
След пет минути Ганешин здраво спеше в каютата си.
Есенният владивостошки дъжд се лееше на безкрайни потоци и плющеше във високия прозорец на Ганешиновия кабинет. Морякът, канейки се да отговори, препрочиташе писмото на двамината американски учени, които беше спасил преди месец и половина. Досетливите хора бяха отправили писмото до командуващия с молба да го предаде на Ганешин, чието намиране не затрудни адмирала.
„Само оня, който е прекарал в безнадеждност и отчаяние шестдесет часа на недостъпното океанско дъно, може да разбере какво направихте вие — пишеха учените. — Няколко часа ние се опитвахме с всички сили да откъснем с помощта на винтова преса впилата се тежест, задъхани и облени в пот, в леденящия студ на батисферата. Не можем да предадем какво преживяхме ние, вече изпадайки в тъпо безразличие пред лицето на неизбежната съдба, когато видяхме светлина в илюминаторите и разбрахме вашите сигнали. От тая незабравима минута ние живеем с твърдата вяра в безграничната сила на човека, в неговото светло бъдеще, в това, че човек не е сам дори в най-смелите си, още неизвестни за света търсения…“
Като препрочете писмото, Ганешин почна да пише отговор.
„На въпроса, как съм постигнал такива резултати в завоюването на океанските дълбини, трудно ми е да отговоря. Вероятно главното тук беше в точната насоченост на поставените задачи и разбира се, в огромните материални възможности. Първото ми даде нашият стар учен, който преди няколко години призоваваше нас, моряците, да помогнем на науката да намери «око» и «ръце», способни да достигнат океанското дъно. Пак той ни показа на какво е способен човек в борбата с морето, като ни разправи за забележителния атол Факаофо. Второто ни даде моята родина.
Аз само развих идеята, като се отказах временно от необходимостта да се спуща човек в океанските бездни, и го замених с уред, който не се нуждае от въздух и не се бои от страшното налягане. Така се роди моят телевизор — «око» на човека, спуснато на дъното, такива ще бъдат моите пробивни уреди за вземане на основни скални материали от океанското дъно — тия протегнати към дъното «ръце». Спомнете си за дълбоководните животни. Някои от тях имат очи върху дълги стъбълца; ето кое ме наведе на мисълта да използувам телевизора…“