Кони не излезе веднага. Остана загледана към голямото платно още няколко секунди. Сетне се отправи към изхода, без изобщо да бърза. Излезе и продължи да върви, като подхвърли през рамо на Нол.
— Ела. Той ще излезе след малко.
Нол тръгна след нея. Минаха през вътрешния двор покрай фонтана и се приближиха до стълбите за подземния гараж. Спряха там. Хари излезе от галерията и тръгна към тях. Кони го изчака и после тримата започнаха да слизат по бетонните стълби.
Спряха на първата площадка и Кони извади черната скулптура изпод палтото си. Вдигна я и Нол видя, че отдолу са залепени две листчета, на които пишеше: „Обелиск XXII“ и „1800 долара“. — Ченгетата биха ли направили това? — попита Кони.
— Не казах, че сте ченгета — отговори Нол. — Само че може да сте — откъде да ви знам?
Кони хвърли скулптурата и тя се строши на парчета. В ръката й остана само заострената черна основа.
— Едно ченге би ли направило това? — повтори тя.
— Не — отговори Нол.
— В такъв случай можем ли да смятаме въпроса за решен?
— Да.
— Добре. Имам тук нещо за теб — намеси се бързо Хари и му подаде някакво листче. — Три адреса. В Напа, Сан Матео и Портеро Хил. Това ти предлагам. Поогледай ги няколко дни, за да се увериш, че не лъжа. Може да действаш и да обереш някоя от къщите.
— Да направя тараш — поправи го Нол. — Не да обера.
Той взе листчето и добави:
— Да направиш тараш, да гепиш, да чопнеш, да свиеш — не да обереш. Така се изразяват ченгетата.
— Аха — отговори Хари. — Професионален жаргон, а? Разбрах.
— Ние усвояваме бързо — добави Кони.
Нол пъхна листчето в джоба си. Пръстите му напипаха банкнотите и той ги задържа върху тях.
— Ще ги огледам — рече Нол. — И ще ви се обадя. Дайте ми телефона си.
— Ние ще се свържем с теб — каза Хари.
— Но аз трябва да знам къде да ви търся.
— Не, не е необходимо. Аз съм Хари, тя е Кони, и това е всичко, което трябва да знаеш. Аз ще ти подсказвам идеите, ти ще вършиш работата и ще ти казваме кога искаме да дойдем с теб.
— Не мога да работя така.
— Ще намериш начин. Щом парите потекат, повярвай ми — ще свикнеш.
— Това е много странно, изчанчено.
— Това е идеята — каза Кони. — Обикновените стремежи носят обикновено удоволствие. Истинската отплата е отвъд границата.
— Искаш ли да опиташ или не? — попита Хари. — Иначе ще намерим друг. Не си единственият с такъв талант.
Нол знаеше, че това е вярно: но не му хареса, че го казват на висок глас.
— Ще видя къщите — каза той. — Значи ще ми се обадите след няколко дни?
— Разбира се, след пет-шест. Не бързай.
— Нищо не обещавам — отговори Нол.
Но знаеше, че се заблуждава. Свършено беше с него. Погали парите в джоба си. Приятен допир до истински пари. Хари и Кони го бяха оплели в мрежите си. Срамуваше се да си признае колко добре се чувства с пари в джоба и колко лесно се е предал.
— Е, какво ще кажеш? — попита Хейс, когато останаха сами в колата си.
— Направен е като по поръчка — отговори Кейтлин. — Идеален е.
— Ще го направим.
Имаше предвид обирите с взлом.
— О, да. Разбира се, че ще ги извършим. Това ни е предопределено от съдбата. Чу ли го само как говори? Изчанчено било! Видя ли ризата му? А панталона? Ботушите!
— Черна работа за черноработник.
— Същински Барни — добави Кейтлин.
— Кой?
— Онзи от рисуваните филмчета. Барни Ръбъл — най-добрият приятел на Фред Флинтстоун.
— Тъп като пън.
— Не е толкова тъп — възрази Кейтлин. — Само малко муден. Точно такъв ни трябва. Някой достатъчно умен, за да върши работата, но бавно загряваш. Никакви стремежи, никакво въображение. Колкото и усилия да полага, винаги ще бъде смотаняк.
Пътуваха към дома си с новото си беемве, което се стрелкаше сред другите коли като тигър, подскачащ между дърветата.
— Точно такъв ни трябва — повтори Хейс.
— Намерихме го — допълни Кейтлин. — Нашият Барни.