— Не, там има само ферми — отговори Мери. — На сто километра от Тулса дори не се хваща местна телевизия, ако времето е лошо.
Бяха се върнали в къщата в Сан Пабло и Мери опаковаше съдовете и приборите от кухнята. Нол влезе, като буташе ръчна количка.
— По дяволите кабелната телевизия, ще си купим чиния — рече той.
— Каква чиния? — попита Рой.
— Сателитна антена. С нея ще приемаме всички програми, дори новините от Москва, ако искаш.
— Страхотно — отговори Рой.
Нол изкара количката навън. Закара я до закаченото за микробуса ремарке, разтовари кашоните и пак се върна в къщата.
Точно в този миг навън се чуха три изсвирвания с клаксон.
— Това са те — каза Нол.
— Върви — рече Мери. — Аз ще довърша.
— Ти приготви кашоните, а аз ще ги натоваря, щом се върна.
— Аз ще ги натоваря. Когато се върнеш, ще бъдем готови да тръгнем.
— Сигурна ли си?
— Да.
— И аз.
Нол целуна Мери и Рой и добави:
— Няма да се бавя.
— Съни — попита Мери. — Наистина ли искаш да купуваш сателитна антена?
— Защо? Имаш нещо против ли?
— И без това прекалено много гледаме телевизия. Мислех си, че след като нямаме кабелна телевизия, няма да прекарваме толкова много време пред екрана. И ще заживеем по друг начин.
Нол се приближи до нея. Долепи длани до бузите й, погледна я в очите и нежно потърка веждите й. Без да бърза. Целуна я, прегърна я, сетне пак я целуна.
— О, това със сигурност ще стане — каза той. — Наистина ще заживеем по друг начин.
— Кога си бил за последен път на остров Самоа? — попита Уелкъм.
Той седеше до Джералд в исузуто. Чакаха Нол.
— Когато навърших осемнадесет години — отговори Джералд. — Върнахме се за Коледа.
— Хубаво ли е там?
— Не е хубаво. Там е приказно.
— И аз така предполагам.
— Искаш ли да отидеш на Самоа?
— Мислил съм да поживея на някой остров.
— Хубава идея.
— Да седя на плажа, да гледам вълните, да размишлявам за живота. Да си мисля къде ще отида после.
— Ще ти хареса. Постой няколко седмици на спокойствие.
— Всъщност имам предвид осем-девет месеца.
Джералд се замисли, сетне попита:
— Ще седиш сам на плажа осем-девет месеца?
— Не — отговори Уелкъм. — Няма да съм сам.
Значи ще бъде с онази лисица, помисли си Джералд.
Осем-девет месеца на плажа като по филмите. Господи!
— В такъв случай — рече той — наистина ще се забавляваш.
Нол се появи на прага на къщата и тръгна към тях. Уелкъм му отвори да седне на задната седалка. Джералд подкара на изток, към градчето Уолнът Крийк.
Той свърна в паркинга пред банка „Крокър“. Хубава банка в предградията, голям паркинг, много места. Джералд спря до един нов бял линкълн континентал, зад чийто волан седеше Анди Попс. В скута му имаше дипломатическо куфарче.
Всички излязоха и застанаха на слънчевата светлина. Анди Попс държеше куфарчето.
— Ето ни отново — каза Уелкъм.
— Да не би да ви става скучно? — попита Анди Попс.
— Напротив — отговори Уелкъм.
Да се отърват от скъпоценните камъни не представляваше проблем на теория. Анди Попс щеше да ги купи. Само че искаше сделката да се състои извън склада, пък и Нол, Уелкъм и Джералд отказаха да влязат в негова територия с камъните и без никаква гаранция.
На Джералд му бе хрумнала една идея, докато гледаше Рурк в банката в Томалес. Стаичката със сейфове беше неутрална територия. Там имаше банкови служители, охрана, клиенти и камери. За още по-сигурно, тримата разделиха камъните на шест пакетчета, които трябваше да продадат в шест поредни дни. Пакетчетата се съхраняваха в различни банки, а Анди Попс имаше сметки във всяка от тях.
Днес беше последният ден.
Влязоха в банката заедно. Помощник-управителката ги заведе в стаичката със сейфовете. Нол й даде ключа, измъкна кутията и я притисна до гърдите си. В помещението имаше само едно гише и два стола и четиримата изпълниха останалото пространство. Нол седна на единия стол, а Анди Попс — на другия.
Анди отвори куфарчето и извади везната, лупата и пинцетите си. Нол измъкна кесията от кутията.
Изсипа скъпоценните камъни в шепата си, после внимателно ги струпа на купчинка върху гишето.