— Добре де, опаковах чиниите, но няма да си играя с тези смотани фигурки. Боклук. Щом ти харесват толкова много, увий си ги сам и ги прибирай.
— Ще взема и английските порцеланови чаши.
— Всичко е твое, Ралф.
— Може да увиете чашите в килима.
Как само си прекарваше времето! Пазареше се с две богати хлапета.
— Аз ще го направя — рече Хейс.
— Знаете кое е ценно — каза Нол, като взе няколко вестника и започна да увива фигурките.
— Не ти ли е минавало през ума, че може да сме художници? — попита Кейтлин.
Тя беше в дневната, близо до семейните фотографии на стената. Нол не й обръщаше внимание — беше зает.
— Това е подмяна на действителността — представление. Можем да продаваме билети. Хората биха дали доста пари, за да гледат такова изпълнение.
Нещо в гласа й накара Нол да вдигне глава. Тя държеше една от снимките — черно-бяла, на момченце с велосипед. Кейтлин метна фотографията и тя полетя из стаята, като се разби в камината.
— Не прави това — каза Нол.
— Кое? Това ли?
Тя взе още един портрет и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се строши на отсрещната стена.
— Недей — повтори Нол.
— Я си увивай боклуците! Прави си удоволствието, а аз — моето.
— Ти си опасна — каза Хейс, като се опита думите му да прозвучат като шега, но не се получи, защото знаеше, че това е вярно.
— Точно така — потвърди Кейтлин.
И тя го знаеше.
После счупи още една фотография. Нол не помръдна. Не можеше да я понася, но полагаше усилия да стои и да гледа. Не знаеше защо изобщо му пукаше, но беше така. Кейтлин запрати още един портрет към прозореца и стъклото се разтроши на парчета. На Нол звукът му се стори силен и безкраен — експлозия от стъкълца, които летяха и дрънчаха, докато се сипеха наоколо.
— Хайде — рече Нол, напрегнат и ядосан. — Време е да тръгваме.
— Но ние едва сега започваме — възрази Хейс.
— Дори още не съм загряла — добави Кейтлин.
Нол не отговори. Той взе инструментите и двата чувала със сребро и се отправи към задната врата, като се провикна от коридора:
— Взимам микробуса. Ще ви чакам отзад. Не забравяйте порцелана ми. Щом искате килима, донесете и него.
— Не бъди такъв мухльо — рече Кейтлин. — Току-що дойдохме тук.
— Побързайте, защото иначе ще се връщате пеша.
Нол забрави, че трябва да действа тихо и тръшна вратата след себе си — толкова беше ядосан. Вбеси се още повече, че бе допуснал Кейтлин да го изкара от равновесие. Остави чувала със среброто зад високата ограда, до портата, излезе на тротоара и бързо закрачи към микробуса.
Качи се вътре и сложи парите под седалката. Това предизвика у него лека тръпка на възбуда и го развълнува. Сетне вкара микробуса зад вилата. Там нямаше никой.
Остави мотора включен. Излезе от колата и чу, че в къщата Кейтлин се смее и пищи. До оградата бяха само чувалите със среброто. Нищо друго. Нол не искаше да оставя микробуса да се вижда, но нямаше друг избор. Влезе в кухнята. Навсякъде беше разсипана храна. На пода имаше счупени буркани. Всичко беше омазано с горчица и доматен сос. По подметките му полепна брашно. Той влезе в хола и изкрещя:
— По дяволите! Какво правите?
Долови мириса на прясна боя. В следващия миг яркият цвят го заслепи. Върху бежовия килим течеше жълта боя. Стените и таванът бяха оплескани с тъмносиньо, а брокатената тапицерия на дивана и креслата — в червено. Кейтлин стоеше в средата на стаята и държеше кутия с боя, а до краката й се търкаляха четири празни.
— Пребоядисвам — осведоми го тя и хвърли кутията.
Във въздуха се изви бял водопад, които се изсипа върху пианото.
— По дяволите! — възкликна Нол.
— Аз откачих! — извика тя. — А ти, сладурче, и ти ли откачи?
— Да — отговори Хейс.
Той стоеше до нея. Отвори още една кутия с боя и я подаде.
— Тръгваме — каза Нол.
— Чакай, Ралф — рече Кейтлин и метна кутията.
По ловната сцена се разплискаха дебели петна с цвят на слонова кост и Кейтлин изписка.
Хейс запрати синята боя върху масата в трапезарията.
— Вие сте жалки — каза Нол и взе кутиите с английския порцелан и фигурките. — Изнасям това, връщам се за останалото и изчезвам оттук.
— Само да си посмял, Ралф — каза Кейтлин.
Нол вдигна кутиите и тръгна.