— Задник — рече Бугър и включи двигателя.
— Не го дразни — каза Хармън. — Той е опасен.
— Съмнявам се. Само един въздухар — отговори Бугър.
Джералд вдигна глава и каза:
— Има само един начин да разберем това.
Бугър се позамисли върху думите му за няколко секунди. Сетне затвори прозореца. Караваната вдигна прах, когато потегли.
На връщане шофираше Хармън. Джералд отвори коженото си куфарче и започна да нарежда вътре пачките от книжната кесия. Бяха точно колкото да го напълни.
Защо ли някакъв си боклук дава на Рурк всички тези пари, при това в брой? Хармън вечно се чудеше за това на глас. Но Джералд мислеше, че се досеща. Предполагаше и какво се купува с тези пари. Само че не виждаше смисъл да разсъждава. Рурк му даваше по осемстотин долара на седмица. Джералд живееше със семейството си и разходите му бяха минимални. Трупаше пари.
— Видя ли го само? — попита Хармън. — Погледна го мръсно, и той изчезна. Ти имаш бъдеще в този бизнес.
— Надявам се да не е така — отговори Джералд.
— Имаш ли други идеи?
— Искам да отворя полинезийски ресторант. Тук няма такива. В Сан Франциско има италиански, мексикански, тайландски, кубински и около петдесет вида китайски ресторанти. Но не и полинезийски. Това е нещо различно. Откъсваш се от конкуренцията, създаваш си свой бизнес. Така пише в книгите.
— И какво? Ще ставаш и ще лягаш там, ще ходиш на едно и също място всеки ден? Ще се ожениш, ще ти се народят хлапета, които ще ти се мотаят в краката? Господи, каква досада! Наистина ли мислиш, че това ще стане?
— Ако ми провърви — отговори Джералд.
12.
Мери не ги видя. Тя стоеше до вратата за персонала. Нол беше паркирал на около петнадесет метра от нея, но тя търсеше микробуса.
— Мамо — извика Рой.
Мери се приближи до шевролета. Нол й отвори вратата и тя се качи.
— Знам, че е разточителство.
— Нуждаем се от толкова много други неща. Сметките за следващия месец.
— Хей — рече нежно Нол и сложи пачката в ръката й.
Дори след покупката на колата оставаха още деветнадесет хиляди долара.
За секунда Нол не беше сигурен какво ще направи Мери с парите. Помисли си, че ще ги хвърли в лицето му. Или ще отиде до кофата за боклук и ще ги пусне там. Но накрая тя ги пъхна в чантата си и я притисна до гърдите си.
— Попаднал съм на истинска златна мина — рече Нол.
— Знам.
— Винаги съм искал да карам истинска кола, а не онзи микробус.
— И аз искам нещо.
— Така ли? Ами да отидем да го купим. Веднага.
Мери отвори чантата си и извади сгъната диплянка със снимки на недвижими имоти. Имаше ги на входа на всеки супермаркет и универсален магазин. Списък на къщи за продан.
Нол не знаеше, че е взела една от тези брошурки.
Тя я разгърна точно на страницата, която бе избрала.
— Намира се чак от другата страна на Су-сити. Има доста път дотам — каза Мери.
— Облегни се назад и се отпусни — рече Нол.
Шевролетът избуча от паркинга.
— Колата е съзтезателна — обади се Рой от задната седалка.
Излязоха на магистралата след около тридесет минути. Мери започна да чете указанията от диплянката. В продължение на два-три километра минаваха покрай разни отбивки от пътя, странични шосета и ниви, из които бяха разпръснати къщи.
Беше юли. Нол включи климатичната инсталация. В Сан Франциско сигурно трябва да си облечеш пуловер. Но тук — на няколко километра от океана и мъглата — лятото си е лято. Тревата беше пожълтяла. Кравите и конете се печаха на слънцето.
Мери му каза да завие пак надясно и после спряха пред тухлените порти на Еджуд Манор. Отпред висеше табела, на която пишеше, че в къщата има четири спални и първоначалната цена е 189 500 долара.
Нол хвърли един поглед наоколо и пресметна, че на близо шейсет хиляди квадратни метра са разположени стотина ферми. Някои от къщите бяха довършени, а другаде имаше само бетонни плочи в земята.
— Хайде — каза Мери. — Нали искаше да караш? Карай!
Нол пое бавно по асфалтираните улици. Навсякъде бяха разпръснати купчини дървен материал, кашони с керемиди, чимове, млади дървета, изтръгнати с корените и конопени платна — сякаш някой строеше предградия в средата на пасбището.