— Само петдесет. Това нещо е толкова красиво.
— Четирийсет. Пък ако искаш, задръж си боклуците. Все ми е едно. И без това трябваше да извикам полицията.
Наркоманът взе пеперудата. Поколеба се. Анди протягаше ръка към портфейла си. В бюрото имаше само петдесетачки. Намери две по двайсет и едно десет. Сложи банкнотите на бюрото. Идеята му беше онзи да остави десетте долара.
Дали наркоманите се вглеждаха в щампите на златните предмети?
Едва ли. Те си мислеха за съвсем други неща.
— По дяволите — изруга младежът.
Той сложи пеперудата на бюрото и прибра трите банкноти.
В същия миг пазачите го хванаха и го отведоха.
След по-малко от минута единият се върна, но пеперудата вече не беше на бюрото.
— Разкарай тези боклуци оттук — рече Анди Попс. — Не ги искам в склада.
— Да, сър — отговори пазачът. — Съжалявам. Вратата беше отворена само за десет секунди и не сме го видели.
— А трябваше.
— Не знам как е станало. Лоша работа.
— Хайде, не се тормози — успокои го Анди Попс. — Ставали са и по-лоши неща.
14.
Хейс научи лошите вести, докато пиеше кафе и хапваше кроасани. Седеше на задната тераса в огромния си осмоъгълен дом, където обикновено закусваше, когато времето беше хубаво.
Прекарваше дълги часове на това място. Кейтлин мислеше, че е привързан прекомерно много към терасата. И той наистина я обичаше. Предимно заради гледката. Оттам се виждаше по-голямата част от залива, целият мост Голдън Гейт, Оукланд и Сан Франциско от двете страни.
Но според Кейтлин това му занимание беше опасно. Седеше си на терасата, възхищаваше се на гледката и мислеше, че е щастлив. Беше напълно доволен.
Кейтлин си сложи трикото и направи няколко упражнения. Хейс не я погледна. Тя се приближи до него и застана зад стола му. До подноса със закуската му имаше портативен телефон и компютър. Това не беше необичайно, защото Хейс обичаше да е в течение на съобщенията, пристигнали във фирмата му.
— Кафето ти е с кофеин — отбеляза Кейтлин.
— Днес е така.
— Аха. Значи ще се катерим по стените. Не очаквай, че ще те сваля на земята.
Той не отговори.
— Кроасани и конфитюр. Масло. Сметана. А линията, скъпи? Холестеринът? Тлъстините? Ще пукнеш преждевременно от ядене.
— И без това съм свършил.
Кейтлин реши да не му обръща внимание. Това беше единственият изход, когато беше настроен да се кара.
Тя се отдалечи на няколко крачки и започна всекидневната си гимнастика. Срещнеше ли съпротива, Кейтлин се отдръпваше. Тези настроения на Хейс обикновено не продължаваха дълго. Трябваше да го глези от време на време.
Въпреки това Кейтлин се зачуди какво му има. Хейс беше нервен — нямаше никакво съмнение.
Той блъсна настрана подноса със закуската, придърпа компютъра към себе си и го включи.
Натисна няколко клавиша и влезе в системата на компанията. Започна да преглежда електронната поща — няколко съобщения и два дълги документа. После някакви колони от цифри.
Точно те му трябваха. Хейс ги прегледа и стигна до края — заветния последен ред.
Онова, което видя обаче, не му хареса. Кейтлин го познаваше добре и разбра това.
— Някаква неприятност ли, скъпи? — попита тя.
Дори и да чу въпроса, Хейс не го показа с нищо. Той протегна ръка към телефона и започна да натиска копчетата.
Евън Рурк караше към Сан Рафаел, когато телефонът в колата му изчурулика.
Намираше се в средата на един завой. Телефонът отново изчурулика и когато пътят стана прав, Рурк вдигна слушалката.
— Евън — чу се гласът на Хейс. — Трябва да поговорим.
Хейс беше нервен.
— Добре — отговори Рурк. — Говори.
— Пред мен е годишният отчет. Видя ли го?
— Не.
— Никак не е приятен.
— Не съм изненадан — каза Рурк.
Налагаше се да вика, защото двигателят боботеше и вятърът плющеше на предното стъкло.
— Евън, нямаме никакви дивиденти.
— Не съм изненадан — изкрещя отново Рурк.
— Аз пък съм.
— Не би трябвало. Тенденциите са неблагоприятни. Всичко, което спечелим, се изяжда от търговията на дребно.
Веригата от магазини беше идея на Хейс. Той бе настоявал да я създадат.