— Това е неприемливо.
— Не знам какво да ти кажа, приятелю. Цифрите не се вълнуват от това дали ги приемаш или не. Те са си там.
— Дивидентът ми е необходим.
— А откъде да го имаш? Ако искаш дивидент, трябва да печелиш пари. А ние не печелим много. Няма да се учудя, ако ми кажеш, че имаме загуби.
— Сто и четирийсет хиляди долара.
— Не съм изненадан.
— Нима? Само това ли имаш да ми кажеш?
— Не се плаши.
— Винаги сме имали дивидент.
— Нищо не е вечно. Особено в бизнеса.
— Парите ми трябват.
Рурк застигна едно волво, което взимаше бавно завоя. Мустангът на Рурк почти се допря до задния му калник. Щом пътят стана прав, Рурк включи на трета, изфуча и го задмина.
— Парите ми трябват — повтори Хейс.
И той крещеше.
— Нали още получаваш заплата? Сто и осемдесет хиляди долара годишно. Не е зле за капитан, чийто кораб се е натъкнал на подводна скала.
— Аз не съм единственият капитан. И не сме се натъкнали на подводна скала. Сто и осемдесет хиляди няма да ме оправят.
— Петнадесет хиляди на месец.
— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Това са само петстотин долара на ден. Зъболекарите изкарват повече.
— Ти живееш охолно — рече Рурк. — Това винаги ме е тревожило. Не съм го споменавал досега, защото не е моя работа. Само се чудя какво ще стане, когато парите свършат съвсем. А това е неизбежно, да знаеш. Има ли възход, идва и падението. Хубавите времена непременно завършват с лоши. Трябва да си готов да ги преживееш.
Рурк не чу отговора на Хейс. Вятърът и бученето му попречиха да разбере дали е още във връзка с него.
В този миг Хейс проговори.
— Хей, Евън, благодаря за помощта.
Сетне линията наистина прекъсна.
— Нещо не е наред — рече Кейтлин. — Чувствам го.
Хейс се обърна.
— Мислиш ли?
— Сигурна съм.
— Голяма си ясновидка.
— Не бъди груб. Кажи ми какъв е проблемът.
— Нямаме пари.
— Не може да бъде. Видях те да преглеждаш сметките. Мога да ти покажа облигациите и квитанциите за доходите от наема. Притежаваме няколко сгради с апартаменти.
— Всичко, което печелим, изтича някъде. В момента живеем само от ипотеки.
— Гледай по-оптимистично на нещата.
— Знам само, че нямаме пари.
— Няма да те търпя такъв. Забранявам ти да ме отчайваш така.
— Искаш да се махна ли? — попита Хейс. — За това ли намекваш?
— Няма да позволя да ми разваляш настроението.
— Искаш да се разкарам ли? — повтори той.
— Да.
— Благодаря.
Нол седеше до една маса в парка край булевард „Тибурон“. Отсреща се намираше кръстовището за Алтамонте Драйв. Той ядеше кифла с канела и пиеше кафе от пластмасова чаша. Рой седеше до него и разглеждаше снимки на бейзболни звезди.
— Да вървим, сине — рече Нол.
Бяха в шевролета и двигателят вече работеше, когато Хейс мина покрай пътния знак в подножието на хълма и се отправи на запад.
— Сложи си колана — каза Нол и момченцето го закопча.
Нол изчака няколко секунди и потегли след черното беемве. Нол вдигна деветдесет километра в час. Но беемвето летеше като стрела. Нол натисна педала на газта и го настигна.
Искаше да научи нещо повече за Хейс и Кейтлин. Днес имаше свободен ден, но имаше и по-лоши начини да го прекара.
— Бързо! — каза Рой.
— Точно така.
— Като на рали.
— По-точно преследване.
— Задмини го, татко.
— Не. Така е добре.
Нол беше на около четиридесет метра зад беемвето. Но дори и Хейс да се обърнеше и да видеше шевролета, нямаше да разбере нищо. Това беше още една от причините, поради които Нол купи колата.
Беемвето се насочи на юг, към моста Голдън Гейт. Нол го последва.
Искаше да се заяде с тях. Заинати се. Търсеше противопоставяне, защото те не му казаха нищо за себе си, а той изгаряше от желание да научи колкото може повече.
Беемвето пое по шосето за Сан Франциско. На южния край на моста имаше два варианта. Улица „Ломбард“ вляво водеше към центъра на града, а Парк Президио Драйв — към жилищния комплекс „Ричмънд“ и парка. Беемвето продължи наляво. Нол се приближи до него, като се смеси с останалите коли.