Джералд и Хармън поеха на юг. Пак се бяха натъпкали в исузуто.
Беше време за обяд, но не спряха. Нарежданията на Рурк бяха да отидат направо на определеното място. Джералд обикновено си взимаше нещо за хапване, но тази сутрин бързаше и не му остана време. Хармън си бе донесъл сироп от витамини, който изпи, докато шофираше. Сместа представляваше по-скоро нещо като шейк от стероиди.
Завиха към индустриалния парк и стигнаха до портите на „Безброй рядкости“.
— Добре дошли в гадния Гулак — рече Джералд.
Хармън натисна клаксона няколко пъти.
Пазачът излезе, като държеше смачкана хартиена кесия от сандвичи и бършеше устата си със салфетка. Протегна ръка към бутона в бялата будка.
Високата порта издрънча и се отвори. Хармън вкара колата вътре и паркира в двора. Сетне грабна дипломатическото си куфарче. Обичаше да го носи. Тази огромна розова неокосмена буца, издокарана с шарена риза като циганин от битпазара, с черно кожено куфарче марка „Самсонет“!
— Там, отзад — каза пазачът.
Щорите бяха вдигнати. Гъркът говореше по телефона. Джералд дръпна Хармън пред вратата, за да изчака, докато Анди остави слушалката и им направи знак да влязат. Пакетът беше на бюрото му — опакован с кафява хартия, сякаш съдържаше колбаси от месарницата.
Хармън отвори куфарчето и извади оттам друг пакет — горе-долу същия размер, но прилежно увит със сребристобяла хартия като сватбен подарък. Вътре имаше петнадесет пачки от петдесет доларови банкноти — по сто броя във всяка.
Анди Попс го взе внимателно от Хармън.
— Много добре — рече Анди. — Ти ли го измисли?
— Аз — отговори Джералд.
— Прекрасно! Добър избор.
Хармън сложи увития в кафява хартия пакет в куфарчето и щракна закопчалката.
— Трябва да тръгвам — каза той.
— Истинско удоволствие е — както винаги — рече Анди.
— Кратко, но приятно — отговори Хармън и двамата с Джералд се качиха в колата.
Джералд сложи куфарчето помежду им и потегли. Но когато поеха по магистралата, Хармън взе куфарчето в скута си и го отвори.
Извади едно пакетчетата и го разклати. Не се чу никакъв звук.
— Чудил ли си се някога какво има вътре? — попита той.
— Човекът не ми плаща, за да се чудя — отговори Джералд.
— Предполагам, че носим цяла камара мангизи, а той ни дава толкова, колкото да си напъхаме в чорапа.
— Може да са някакви ценности — отбеляза Джералд. — Нещо малко и скъпо.
Хармън започна да мачка пакетчето и каза:
— Наркотици.
После взе да опипва единия край на пакетчето, там където не беше залепено добре.
— Не прави това — рече Джералд.
— Искам да знам какво има вътре — отговори Хармън.
Приличаше на горила, която пощи бълхи.
— Скъпоценни камъни — каза Джералд. — А сега го прибери.
— Мислиш ли?
— Кажи ми нещо друго, което е малко и скъпо.
— Хм. Какво ли ги прави?
— Предполагам, че по-скоро прави нещо с парите — рече Джералд. — Само че не се замислям много по този въпрос, защото не ме засяга лично.
Хармън пъхна показалеца си под разлепената лепенка. Хартията се скъса.
— По дяволите! — изруга Хармън.
— Господи! — възкликна Джералд.
— Няма нищо. Ще спрем и ще купим лепенки. Ще го оправим.
— Не — възрази Джералд. — Човекът ще разбере, че сме го отваряли.
— Няма.
— Ще разбере. Повярвай ми.
— Виждам скъпоценните камъни — рече Хармън.
— Прибери пакетчето — повтори Джералд с тих и категоричен тон, който понякога имаше въздействие върху тригодишната му племенница.
— Имаш право — каза Хармън, като сложи пакетчето в куфарчето. — Видях ги. Скъпоценни камъни. Адски много.
Джералд караше на север. Мина през града и по Голдън Гейт. Вече не му се ядеше. Мислеше за скъсаното пакетче и как ще се оправдава пред Рурк.
Измисли какво щеше да му каже, когато минаха през портата на къщата му. Джералд паркира колата и каза на Хармън да седи там. Но Хармън не искаше, не му вярваше. Двамата се приближиха до Рурк, който стоеше на портата и чакаше.