— Моля те — настоя Кейтлин. — Имай ми доверие. Да не мислиш, че съм идиотка? Той има сейф в мазето си. Изобщо не подозира, че аз знам. Добре де, не сме наясно как се отваря сейф. Предполагам, че и Ралф не знае. И все пак ще го разбием по някакъв начин. Само трябва да опитаме. Да го направим добре. Това е всичко.
— Какво държи там? — попита Хейс.
— Какво значение има? Достатъчно е, че има сейф и че някой го разбива.
Хейс не я гледаше. Знаеше, че ако го направи, с него ще бъде свършено.
— Искам да свършим тази работа — добави Кейтлин.
Хейс не искаше да я погледне, но на нея не й беше необходимо да види лицето му.
— Ти също го искаш — рече тя.
И както винаги, тя имаше право.
Последният щрих хрумна на Хейс около три часа сутринта, докато се взираше в мрака.
Той стана и се приближи до прозореца, който гледаше на юг. Вдясно се намираше мостът Голдън Гейт — успоредни линии от светлини, увиснали по извивките на електрическите кабели.
Хейс отиде до леглото, после пак се върна при прозореца.
— Защо се разхождаш? — попита в тъмното Кейтлин.
— След като Ралф не разбира нищо от сейфове, как ще го накараме да свърши работата? И какво ще остане за него, в случай че не може да отвори сейфа?
Кейтлин запали лампата и отговори:
— Защо да не може да го отвори? Ще взривим вратата. Или поне ще се опитаме — това е най-важното.
— И все пак, не сме наясно с някои неща. Не разбирам много от сейфове. Пръчката динамит може да не свърши нищо. Както и да погледнеш на цялата работа, нужен ни е касоразбивач.
Кейтлин стана и се приближи до гардероба.
— Ти мислиш за сейфа, а аз — за експлозивите — каза тя. — Искам да мислиш за разрушение.
Кейтлин извади къс хартия от джоба на един панталон и го подаде на Хейс.
— Отново заявление за работа — рече тя.
Хейс взе листчето и попита:
— Пак ли някой наемник?
— О, съвсем не. Този е специалист. Има ли нещо по-върховно от военната флота на Съединените щати?
Уелкъм посещаваше всеки ден социалната работничка която търсеше работа на ветераните от войните. Той живееше в една стая с един запасняк на име Уилмър, чийто крак беше прегазен от камион по време на учение.
Уилмър беше счетоводител. Уелкъм го разпита какви са възможностите да си намери работа в счетоводството, ако завършеше съответните курсове. Уилмър му каза да си го избие от главата, защото това не било за него.
— Какво можеш да вършиш? — попита Уилмър.
— Мога да продавам автомобили — отговори Уелкъм. — Не е необходим опит, ако съм общителен и се старая. Така пише.
Той четеше обявите за работа в сутрешното издание на „Кроникъл“. Бяха го уволнили от флотата преди две седмици и нямаше никаква представа как щеше да прекара остатъка от живота си.
— И това не е за теб — отсече Уилмър.
— Все нещо трябва да е за мен.
— Ти си от лошите. Това ти е професията.
— Не ми го напомняй — рече Уелкъм.
19.
— Излизам, мамо — каза Джералд Мун.
— Ела тук — извика Хана Мун.
Тя седеше на фотьойла пред телевизора. Джералд се приближи до нея.
— Я да те видя — каза майка му.
— Какво ще кажеш? — попита Джералд.
Беше си купил нови дрехи, риза с къси ръкави, поплинен панталон и раирани чорапи — без обувки. Мистър Рурк ми беше казал, че ще ходят на някаква яхта и Джералд искаше да изглежда добре.
— Много модно — отбеляза Хана.
— Ей, Джералд — чу се женски глас от кухнята, — да ти сложа ли прибори за вечеря?
Сестра му Джинки. Тя се приближи до вратата на кухнята. Джинки беше на осемнадесет години и тежеше петдесет килограма. Полинезийките са истински нимфи, а мъжете — яки като скали.
— Не, не ме чакайте — отговори Джералд.
— Изглеждаш много добре — каза Джинки.
— Благодаря.
— Ще ядеш ли нещо? — попита Хана.
— На увеселение ли отиваш? — обади се пак Джинки.
— На нещо като излет — отговори Джералд. — Мисля, че ще има хапване.
— Непременно яж нещо — напомни му Джинки.
— Мистър Рурк ще се погрижи за него — рече Хана.