В този миг един редник докара Уилмър с инвалидната количка и го сложи на леглото.
Уелкъм занесе кошницата на Уилмър, който си взе една ябълка, парче сирене „Камембер“, печени бадеми и списание „Плейбой“
— Случвало ли ти се е нещо — попита го Уелкъм, — което е толкова хубаво, че си мислиш, че нещо не е наред? Някакво страхотно предложение, че се чудиш дали да не откажеш?
— Не — отговори Уилмър. — Такива чудеса не стават. Не и в този живот.
— И аз мислех така.
— Отиди да го видиш утре — каза Хейс на Грейс.
— Мразя болниците. Защо точно аз?
— Той те харесва. Можеш да поговориш с него. От един край сте.
— От един щат. А той е голям. Кофивил е на повече от сто и шейсет километра от Чейс Каунти. Всъщност се намира почти в Оклахома.
— Моля те — настоя Хейс.
— Е, щом искаш.
— Определено.
— За какво толкова ти е притрябвал?
— Искам да го наема на работа.
— Не ми изглежда твоят тип.
— Точно такъв ми е необходим — отговори Хейс. — Повярвай ми.
21.
На следващия ден Грейс слушаше „Френски език за начинаещи“ по касетофона, когато Хейс й се обади.
Тя мислеше, че ще се обогати, ако знае един чужд език. Необходима предпоставка по пътя към усъвършенстването. Освен това чуваше и правилното английско произношение по време на обясненията. Вече шест години не бе успяла да се отърве от канзаския диалект.
Учителите говореха правилно и на двата езика.
Грейс слушаше и повтаряше, когато Хейс й се обади от офиса си.
Тя изключи касетофона и махна слушалките от главата си.
— Видя ли го? — попита той, като имаше предвид онзи от военната флота.
— Не — отговори Грейс.
— Исках да го посетиш.
— Не ми остана време.
— Продължаваш да ми отказваш и не знам защо го правиш.
Наистина ли не знаеш, помисли си Грейс.
— Той се обади — каза тя.
— Добре — отговори по-бодро Хейс. — Как ти се стори?
Отначало говореше като петнадесетгодишен хлапак — смутен, срамежлив. Сетне се разгорещи и гласът му прозвуча весело и нежно.
— Ами, нормално — отговори тя.
— Какво ти каза?
Каза, че не е срещал жена като мен и беше напълно искрен. Искаше да ме види пак, но аз отказах.
— Знаеш ли какво? Нещата с него в момента са неясни — отговори Грейс.
— Отиди да го видиш.
— Сигурен ли си, че това е желанието ти?
— На какво прилича това? Вече те моля за трети път!
— Ако знаех каква е целта…
— Искам да го взема на работа. Държа да ме хареса. Разбираш ли?
— Не. Искаш да хареса теб, а пращаш мен.
— Една обикновена молба, а ти ми наговори куп щуротии.
— Добре — съгласи се накрая Грейс. — Ще отида.
Щом толкова настояваш, помисли си тя.
Уелкъм направи пет обиколки на седмия етаж. Кракът го болеше, но най-важното беше, че успя да измине разстоянието. Непрекъснато си напомняше, че всяка крачка означава пари в банката. Раната беше огромен дълг към тялото му и той трябваше да го изплати — стъпка по стъпка.
Не взе асансьора до петия етаж, а се качи пеша. Трудно беше. Но му хрумна една идея — да започне да изплаща дълга с по-големи вноски. Слезе до мазето и пак се качи до горе. Общо сто и осем стъпки по пътя към пълното оздравяване.
Макар че последните два етажа едва не го довършиха. Започна да му се гади, кожата му стана студена и лепкава. Сигурно изглеждаше зле. Медицинските сестри от главния стационар не забелязаха това, но една от санитарките ококори очи, като мина покрай нея на път за стаята си.
Най-сетне успя да се добере до леглото си.
— Познаваш ли някоя си Грейс? — попита Уилмър.
— Разбира се.
— Каза, че ще дойде да те види.
— Кога?
— Вече е тръгнала.
Уелкъм изглеждаше адски зле. Обливаше го гореща, после студена пот. Погледна се в огледалото в банята. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали. Косата му беше отвратителна. Трябваше да се подстриже.
Отиде да се изкъпе и взе чисто бельо. Добре, че го направи, защото когато се върна в стаята си, тя вече беше там.
Разговаряше с Уилмър. Усмихна се леко, като видя Уелкъм. Не възторжено, но все пак беше ясно, че се радва да го види.