Уелкъм натъпка нещата си в найлоновата торбичка, която му даде една от медицинските сестри. Облече си фланелка и джинси. Седна на ръба на леглото. Замисли се за Грейс. Представи си я как върви по коридора с белите си шорти. Три пъти вдига слушалката и набира телефонния й номер, но затваряше след първото иззвъняване. Четвъртия път го остави да звъни, но чу гласа й от телефонния секретар.
Уелкъм се зачуди какво ли прави Грейс в събота сутринта. Опита се да си представи как биха изглеждали един до друг. Трудно. После си я представи с Хейс. Този път успя.
Още седеше на ръба на леглото, когато Хейс влезе в болничната стая.
— Готов ли си? — попита го той.
Хейс беше облечен със сиво-кафяви войнишки панталони и поло с цвят на трънкосливка. На врата му бяха окачени слънчеви очила „Рей-Бан“. Съвсем не му беше мястото в една военна болница. По-скоро се бе приготвил за пикник.
— Ами, да — отговори Уелкъм.
— Колата ми е отпред. Да вървим.
Един от редниците трябваше да закара Уелкъм до изхода с инвалидна количка. Такъв беше правилникът в болницата. Уелкъм трябваше да вземе и бастуна, но реши да го остави. Не искаше Хейс да го мисли за сакат. За пръв път през живота му като възрастен военните правила не означаваха нищо за него. Той взе палтото си и найлоновата торбичка. Никой не го спря, когато минаха покрай стаята на медицинските сестри и по коридора към асансьорите. Кракът го болеше, но Уелкъм се опитваше да не куца.
Излязоха през предната врата. Хейс му каза да почака, докато докара колата, и бавно тръгна към беемвето — ниско, черно, страхотно, паркирано напреки на завоя на алеята за коли пред болницата. Беше блокирало движението. Един военен полицай се опитваше да въдвори ред в задръстването и когато забеляза, че Хейс се качи в беемвето, отиде при него и започна да му говори нещо, сетне да крещи.
Хейс не му обърна внимание. Влезе в беемвето, сложи си слънчевите очила, включи двигателя и се отдалечи от полицая. После спря пред Уелкъм.
Той вмъкна първо ранения си крак. Полицаят закрачи към тях, като размахваше ръце и крещеше. Беше вбесен, че го пренебрегват. Хейс впери поглед право напред и рече:
— Затвори вратата, Мърл.
Уелкъм го направи. Тя издаде приглушен тъп звук. Изведнъж се озоваха в тъмен, тих и уютен свят. Меката тапицерия миришеше на нова кожа. Таблото приличаше на контролен пулт на хеликоптер. Сега вече военният полицай наистина се разяри и се наведе над прозореца на Уелкъм, като не преставаше да крещи. От устата му хвърчаха слюнки. Сякаш го гледаха по телевизията без звук.
Уелкъм едва разбираше думите по движенията на устните — „негодник, копеле“. Не чуваше дори бръмченето на мотора. Но Хейс натисна газта и колата се понесе напред.
Уелкъм се обърна и видя за миг нещастното, изкривено от злоба лице на полицая. Беемвето се отправи към портата и военният изчезна от очите му, преди Уелкъм да осъзнае, че това е последният му официален поглед към армията — пълното отвращение, изписано на лицето на военния полицай.
Нол остана близо до Голдън Гейт. Иначе никога не би го проследил по улица „Ломбард“, до „Президио“ и „Летърман“. Една военна база и болница беше последното място, където очакваше да види Хейс.
„Президио“ беше отворена база. На портала нямаше пазачи. Нол влезе след Хейс и го видя как паркира напреки на алеята близо до предния вход на болницата. На паркинга имаше много свободни места и Нол намери едно на около половин минута ходене до вратата.
Нол се чудеше какво общо има Хейс с „Летърман“, когато го видя, че отново се появява на вратата. Отиде до беемвето си и го закара пред болницата. Не обърна никакво внимание на военния полицай — все едно му показа среден пръст.
Хейс беше не само обикновен задник, но и самодоволен.
После към беемвето се приближи някакъв войник. Този тип приличаше на милиони други военни, които излизаха в отпуск през почивните дни. Беше с джинси, които някак не му стояха добре.
Не — този човек беше различен. Гърбът му беше прекалено изправен, а раменете — дръпнати назад. Поза на морски пехотинец. Фанатик в професията си.
— Сложи си колана — каза Нол на Рой.
Беемвето се измъкваше бързо от паркинга на болницата. Когато отново излязоха на „Ломбард“, Нол се намираше на една пресечка от него. После Хейс мина на жълто и се скри от погледа му.
— Изпуснахме го — обади се Рой.
— Може би.