Светна зеленото и Нол подкара, но по-бавно, нагоре по Ван Нес, надясно, по гърбиците на пътя, пак надолу и надясно по Джексън стрийт. Беемвето беше паркирано пред гаража.
— Я! — учуди се Рой.
— Какво ще кажеш, а?
Нол обиколи блока шест пъти и намери едно свободно място за паркиране пред корейския магазин за плодове и зеленчуци. Спря и изпрати Рой за сандвичи и безалкохолни напитки.
Прозорецът на апартамент 1-Б пак беше отворен. Денят беше слънчев. Г. Гибс беше там и поливаше саксията с петунии, която висеше на една кука отвън. Нол виждаше дневната и вратата. Г.Гибс поля папратта, фикуса и бръшляна. Тя съвсем не съзнаваше, че я наблюдават.
Беше изключително красива. Но в нея имаше нещо странно. След миг Нол установи какво е то. Гибс се усмихваше. Беше щастлива. Тя не беше с Хейс — естествено, че ще бъде щастлива.
Къде е тогава онзи задник?
Един от прозорците на втория етаж се отвори. Военният. Хейс се приближи и застана до него.
Нол свали слънчевата козирка на колата, за да скрие лицето си. След около половин минута отново погледна. Сега военният беше сам на прозореца.
Рой излезе от магазина с книжна кесия. Нол се пресегна през седалката и я взе. Извади сандвич с пилешко месо, увит в целофан и отвори една кока кола. Когато вдигна глава, Г.Гибс отиваше към вратата на апартамента си. Отвори я и Хейс влезе вътре.
Тя му позволи да я целуне. Сетне започнаха да разговарят. Нол остана с убеждението, че тя не очаква Хейс. Той я изненада и това никак не й хареса. Нол предположи, че е така, защото я видя как стои и движи ръце, докато говори. За останалото — нямаше съмнение. Хейс се хилеше с онази коцкарска усмивка, която се изписваше на лицата на някои мъже, когато се опитваха да свалят мадама. Той искаше, а тя — не. Беше се отбил за едно бързо чукане, но тя беше решила да му покаже, че няма да е лесно.
Гибс поклати глава. Хейс я удари през устата. Силно. Изражението му изобщо не се промени. Зашлеви я, както разговаряха, и после пак придоби онзи коцкарски вид. Единствената разлика беше, че сега Гибс бе навела глава на една страна.
Тя му обърна гръб. Нол си помисли, че ще излезе.
Но тя се отправи към прозореца и спусна щорите.
— Задник — каза Нол на глас.
— Какво? — попита Рой.
— Исках да кажа глупак.
Изведнъж му писна да наблюдава Хейс. Поне засега. Включи двигателя и той забръмча приятно.
— Прибираме ли се у дома? — попита Нол.
— Да — отговори Рой след няколко секунди.
— Добре.
Нол излезе на задна скорост, като се радваше, че се маха от това място.
— Виж какво съм намислил — каза Хейс на Уелкъм, докато стояха на прозореца. — След няколко минути ще се качим на Тибурон. Ще ти покажа къде живея. Ще те запозная със съпругата си. Вече й разказах за теб и тя иска да те види. Много държи на това.
— Добре — отговори Уелкъм.
— Ще пийнем вино, ще вкусим от хубавия живот, а? Ще отидем на ресторант. Да разнообразим войнишката храна.
— Добре. Чудесно.
Уелкъм нямаше нищо против някой друг да планира целия му ден. Имаше чувството, че пак е във флотата.
— Тръгваме след няколко минути — продължи Хейс. — Имам малко работа тук, в сградата. Няма да се бавя. Да речем половин мас.
— Както кажеш.
— Да не избягаш.
— Няма къде да отида — отговори Уелкъм, преди да разбере, че Хейс се шегува.
Хейс излезе и Уелкъм остана сам в апартамента. Не беше лош. Намираше се в хубав квартал. Но нещо го караше да се чувства неловко и след като погледа няколко минути уличното движение, осъзна, че няма представа къде се намира. Някъде в Сан Франциско. Но, по дяволите, градът беше голям. Качеше ли се на някое такси, нямаше да може да се върне тук.
Уелкъм съзря един телефон пред магазина за плодове и зеленчуци на ъгъла. Слезе долу и пресече улицата. Кракът го болеше. Защо не си взе бастуна? Набра номера на Грейс, но никой не вдигна.
Влезе в магазина, като се надяваше, че ще имат карта на града. Щеше да си я купи и да я изучи, за да се ориентира. Не обичаше да не знае къде се намира. Но в магазина нямаше карти. Накрая си купи овесени ядки, хляб, захар и мляко за закуска.
Изведнъж осъзна, че не само мястото му е непознато. Не познаваше и хората. Беше изолиран. Никой не го познаваше. Никой не очакваше нищо от него.
Досега чувството за дълг и отговорност го бяха задържали на едно място. Но днес не дължеше никому нищо. Можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че би трябвало да се чувства щастлив. Беше свободен. Но това го изнервяше. Сякаш се беше изгубил.