— Да не се увличаме — каза Кейтлин.
— Защо? Прекрасно е. По-хубаво от това не може да стане.
— Надявам се, че не е така.
— Не ти ли харесва?
— Не съм смаяна.
— Нима? Това ли е най-хубавото, което можеш да кажеш?
— Съжалявам. Хубаво е, чудесно, идилично, на седмото небе съм. Искаш ли още? Имам предвид, че мога да продължавам да лъжа, ако това те кара да се чувстваш щастлив. Но ако желаеш да знаеш истината — утрото си е утро, океанът си е океан и всеки богат тъпанар може да седи тук сега. Не че не съм благодарна — опазил ме Бог, но наистина ли това е най-доброто?
Скоро след това пристигна годишният отчет. Дивидентът на Хейс бе намалял на деветдесет хиляди долара. Това означаваше, че годишният му доход е триста хиляди.
Хейс беше възмутен. Щеше да изкарва повече пари, ако бе завършил право.
Горе-долу по същото време Хейс и Кейтлин започнаха да правят пакости. По Коледа се свързаха със Съни Нол и сериозно се заеха да обмислят престъпление. ЕвХаТек вече кървеше обилно. Хейс прочете последния годишен отчет и разбра, че всъщност е разорен.
И тогава всичко се сля в едно — безспокойството на Кейтлин и влиянието й върху Хейс, както и ужасът, който той изпита, като разбра, че е неплатежоспособен. Вероятно причина бяха парите, а може би извратеността — те не могат да бъдат разграничени едно от друго.
Най-важното беше, че когато в началото Кейтлин започна да говори за убийство, Хейс не каза, че това е грях или че е луда.
Вместо това той рече:
— Нямаш представа какво означава това. Не знаеш как да го направиш. Дори не знаеш откъде да започнеш. Кейтлин си представи капака под пералнята в мазето на Евън Рурк и отговори:
— Знам, и още как.
3.
На няколко пъти Уелкъм се събужда с неясно съзнание и тъпа болка в крака.
Пред очите му блестеше ярка, постоянна светлина. Зад гърба му беше забравата. Можеше да се отдалечи от светлината или да продължи към нея. Отначало се предаде на съня и мрака. Но дори и тогава нещо го теглеше напред. Може би болката, която ставаше все по-остра. Изведнъж Уелкъм тръгна стремително напред. Мъглата се разсея и светлината се оказа флуоресцентна тръбичка, закрепена над главата му. Тъпата болка се превърна в пронизваща, разкъсваща. Уелкъм можеше да затвори очи, за да не вижда светлината, но с нищо не можеше да премахне болката.
Лежеше в легло. Някой стоеше наведен над него — медицинска сестра с толкова бяла престилка, че го заболяха очите. Тя отбелязваше нещо в някаква диаграма.
— Къде съм? — попита Уелкъм.
— Във военнополева болница в Риад.
— Значи съм жив?
Сестрата го погледна.
— Да не мислиш, че това е смъртта?
Уелкъм губеше съзнание, сетне пак идваше на себе си. Времето минаваше, но не знаеше дали са часове или дни. Понякога виждаше непознати лица, надвесени над него, после оставаше сам. Само болката не преминаваше — ту тъпа, ту пронизваща.
Изведнъж установи, че го носят към линейка. После се озова в товарен самолет, завързан за носилката. Зачуди се къде ли го водят и защо? До него имаше някой — вероятно редник, но когато Уелкъм се опита да каже нещо усети, че езикът му е надебелял, а устните — пресъхнали. Отново изгуби съзнание.
Следващия път успя да проговори. Сега се намираше в болница. Попита къде е и му отговориха, че е във Франкфурт, Германия, във военната болница на Американските въздушни сили, отделение „Изгаряния“.
Тук отново изгуби представа за времето. Нощ и ден, часове и минути. Спеше дълбоко, без да е упоен. Събудеше ли се, беше в пълно съзнание. Можеше да говори и разсъждава.
Краката му бяха обгорели. Розови. Виждаше се месото. Всеки ден му слагаха тънки парчета влажна свинска кожа. Сутрин му даваха болкоуспокояващо. След половин час две сестри сменяха свинската кожа. Дотогава тя вече бе започнала да се сраства с крака му и докато я махаха, сякаш го деряха жив. Лекарството би трябвало да притъпи болката, но докато сваляха свинската кожа, той сграбчваше рамката на леглото и стискаше зъби, за да не крещи.
Накрая наистина одраха от собствената му кожа на гърба, за да я присадят на крака.
Това стана, след като бе лежал един месец във военната болница във Франкфурт. Беше мъчително, ужасно. Уелкъм не можеше да се движи. На десния крак имаше сложно счупване — „гаден пищял“, както се изрази един от лекарите, което не можеше да бъде оправено, докато не заздравееха раните от изгарянето. Липсваше и голяма част от прасеца на десния му крак. Сякаш го бе отхапал някакъв див звяр. Имаше и други контузии и леки наранявания от шрапнел, които лекарите не брояха.