Стояха във водата около час. Плуваха, плискаха се, смееха се. Уелкъм загуби представа за времето. Пиха по ред от бутилката с шампанското. След известно време Уелкъм се отдалечи от тях и се вгледа в небето. Излезе от басейна и се приближи до терасата.
Оттам се виждаше почти всичко долу. В подножието на хълма, до залива, имаше някакво село, което сигурно беше Тибурон. Автомобилите, къщите, магазините и корабите изглеждаха мънички и съвършени.
Уелкъм се зачуди какво ли е да живееш по този начин, да плуваш в собствения си басейн, разположен високо над града. Да си лежиш в леглото и да гледаш любимия мост на Клинт Истуд. Да слушаш „Мистерията на българските гласове“.
Безжичният телефон започна да звъни. Хейс излезе от водата и го вдигна. От начина, по който говореше и местеше антената, Уелкъм разбра, че долу се чува лошо. Хейс занесе телефона горе на терасата.
— Хей, Мърл — извика Кейтлин. — Ела да видиш нещо.
Тя беше във водата до бедрата. Край водопада. Уелкъм тръгна да заобикаля езерото, после се усети, хвърли се във водата и преплува останалото разстояние до Кейтлин. Почти стигна до нея, когато тя се гмурна във водопада и се скри от погледа му.
Уелкъм също мина под падащата вода. От другата страна имаше малка пещера. Продълговата плоска скала образуваше нещо като пейка, намираща се на нивото на водопада. Струите му бяха като завеса.
Кейтлин докосна мускулите на дясната му ръка и каза:
— Обичам татуировките.
— Направих си я, когато бях на двайсет години — млад и глупав.
— Още не мога да свикна с мисълта, че си тук. Аз живея по един начин, ти — по съвсем друг. Никой не би предположил, че пътищата ни ще се пресекат. Но това стана и сега между нас има някои общи неща.
— Предполагам, че е така — отговори Уелкъм.
Той си мислеше за Хейс. Какво ли би казал, ако ги откриеше тук, долу? Сигурно нямаше да го назначи на работа. Хейс беше съпругът с най-широки възгледи, който Уелкъм познаваше, но всичко си имаше граници.
— Сядай — рече Кейтлин.
Думата прозвуча като заповед и Уелкъм вече седеше на пейката, без дори да се замисли какво прави.
— Ти си действителен, нали?
Уелкъм не знаеше какво да отговори.
— Убивал ли си хора там?
Според Уелкъм това беше най-интимният въпрос, който някой можеше да му зададе. Помисли си, че тя е откачена и че трябва да й го каже.
Но Кейтлин стоеше пред него, опряла бедра до коленете му. Докосна бедрата, после гърдите му.
— Не — отговори Уелкъм.
— Убивал си.
— Е, да, така е.
— Какво почувства?
Не, това беше още по-интимен въпрос.
— Не съм се замислял — отговори той. — Налага ли се да го извършиш, правиш го. Въпрос на подготовка. После определено не мислиш за това.
Усети, че ръката й се задържа върху гърдите му за секунда и сетне бавно се плъзна надолу. Улови го точно за оная работа. Уелкъм щеше да се пръсне. Искаше да стане и да си тръгне. Същевременно желаеше да остане тук и да я остави да прави с него каквото иска.
Ако Хейс слезеше долу… Сбогом на апартамента и на работата.
— Ще бъдем добри приятели, нали? — попита Кейтлин.
Но не му даде възможност да отговори. Наведе се и го пое в уста.
Уелкъм впери очи в главата в скута си. Това беше най-удивителната гледка засега. Опита се да си спомни от колко месеца не го беше правил. Замина за Близкия изток през октомври. Сега беше юли. Значи девет месеца.
Не беше в състояние да прави изчисления. Вече не мислеше нито за Хейс, нито за работата и апартамента. Знаеше, че трябва да разсъждава дали постъпва правилно, или греши. Но беше невъзможно. Тя го изсмукваше, знаеше точно какво да прави, довеждаше го докрай. Той свърши след десет секунди.
Уелкъм едва не загуби съзнание. Наложи се да облегне глава на скалата, иначе щеше да се свлече от пейката. Когато отново отвори очи, Кейтлин плуваше по гръб през водопада и се скри от погледа му.
Уелкъм си пое въздух. Влезе във водата и изплува на слънчевата светлина. Кейтлин стоеше на ръба на басейна и търкаше косата си с хавлия, Хейс беше до нея.
— Тъкмо питах Мърл дали ще бъдем добри приятели?
— Да, така е — рече Кейтлин. — Повярвайте ми. Чувствам инстинктивно тези неща.