На връщане към Джексън стрийт Хейс и Уелкъм се отбиха да вечерят в един японски ресторант. Кейтлин остана вкъщи. Хейс настоя Уелкъм да опита парче сурова риба тон.
Месото беше тъмночервено.
Уелкъм вкуси малко. Не беше толкова лошо.
— Изполвахте ли компютри във флота? — попита Хейс.
— Не персонални компютри, а разни устройства с микропроцесори.
— Да. Добре. Мисля да започнеш в склада за мониторен контрол върху доставките. Няма да пренасяш нищо. Това е един офис с клавиатури и видео екрани.
— Страхотно — отговори Уелкъм.
— Шестотин и петдесет долара седмично, като начало, плюс обичайните надбавки.
— По дяволите, страхотно — повтори Уелкъм.
Парите му се сториха много и той бързо пресметна наум, че това прави тридесет и няколко хиляди на година.
— Е, не чак толкова — рече Хейс. — Не знаем какви ще бъдат разходите ти. Аз ще поема известна част от тях. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца.
— Нямам думи да изразя благодарността си.
Уелкъм се чувстваше ужасно. Представи си как Кейтлин го докосва, хваща го и се навежда над него.
— Складът е тук, в града, на улица „Хауърд“. В понеделник на обяд един човек ще дойде да те вземе. Всичко е уредено. Понеделник и вторник ще работиш на половин ден, за да навлезеш в нещата.
— Благодаря — повтори Уелкъм. — Наистина не знам как да ти се отблагодаря.
Хейс сви скромно рамене и попита:
— Във флота — правил ли си някога бомба?
— Не.
— Не си ли взривявал мост? Не си ли поставял експлозиви?
— Имаш предвид взривни устройства. Бомбата е нещо, което се пуска от самолет.
— Откъде да знам? За мен бомбата си е бомба.
— Импровизирах някои устройства по време на сраженията. Правил съм такива неща, докато ме обучаваха.
Хейс пъхна едно тъмночервено парченце риба тон в устата си.
— А искаш ли да направиш такова нещо за мен?
Каза го със същия тон, с който някои мъже правят предложение на момиче. Сякаш беше готов да го превърне в шега и да отстъпи, ако му откажеха.
— Но Уелкъм знаеше, че Хейс не се шегува.
— Не, благодаря — отговори той.
— Ще паднат големи пари. Един ден работа ще ти донесе онова, което би спечелил за цяла година. Че и повече. При това без данък.
— Заради това ли беше всичко? — попита Уелкъм. — Големият шум, шампанското, вечерята? За да взривя нещо? И ако ти откажа, няма да получа работата, апартамента и всичко останало?
— Не съм казал такова нещо. Говорим за различни неща. Работата я имаш. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца. Ти спомена, че искаш да ми се отблагодариш и аз се сетих за необикновения проблем, който имам — не става дума за хора, само за един предмет — и си помислих, какво пък, по дяволите, защо да не те попитам.
— Трябва да измисля друг начин да ти се отблагодаря — рече Уелкъм.
— Както кажеш.
Грейс гледаше през прозореца, когато беемвето с Хейс и Уелкъм спря долу. Беше нощ, около десет часа, и тя мислеше да си легне рано.
Поредното неочаквано посещение. Стомахът й се сви при мисълта, че трябва да застане очи в очи с Хейс.
Тя влезе в банята и погледна бузата си. Нямаше рана, само една червена резка. Малко пудра и руж и нямаше да изглежда толкова зле. Или искаше той да види зачервеното? Грейс седна на дивана и зачака. Замисли се какво да му каже и как да се държи. Чу, че вратата на колата се тръшна и моторът запали. Погледна навън и видя, че беемвето потегля.
Установи, че е разочарована, и това я учуди. Тази вечер тя ненавиждаше онзи негодник. И все пак, съжаляваше, че той си тръгна. Искаше да я желае — ето, това беше извратеното. Желаеше ли я, всичко щеше да бъде наред. Зачуди се какво ли означава това — да си тръгне, без да й се обади.
Грейс се качи до апартамент 2-А и почука на вратата.
На прага се появи Уелкъм.
— Грейс — рече той и се наведе, за да огледа зачервената й буза. — Какво се е случило?
— Ударих се вкъщи.
— Искаш ли да влезеш?
— Късно е. Нали съм добра съседка, дойдох да видя дали имаш нужда от нещо.
— Не, всичко е наред. Поне за тази вечер.
— Чудесно.
— Благодаря, все пак.
— С него ли беше днес?
— В къщата им. Страхотна е.
— И двамата ли бяха там?