Цялата обстановка беше необичайна. През повечето време човек виждаше само белите стени, мониторите и флуоресциращите светлинки.
Нищо чудно, че Боуригард беше блед.
Боуригард моментално намрази Уелкъм. Изобщо не му беше приятно, че го взе на обед. Ненавиждаше вмешателствата. Всъщност в помещението имаше място за един отговорник и трима служители, а Уелкъм не беше нито отговорник, нито служител. Боуригард трябваше да претърси целия склад, за да намери метален стол за Уелкъм.
Боуригард не хареса синия му пуловер и вратовръзката с индийски мотиви. Никой в склада не беше облечен със спортно сако. Само Боуригард носеше папионка.
Четири часа и половина в тази стая без прозорци. На Уелкъм му бяха необходими около петнадесет минути, за да схване какво става тук. Служителите пред мониторите наблюдаваха дали носачите и опаковачите не сгрешат, а Боуригард контролираше служителите.
В пет часа работното време свърши. Уелкъм излезе от офиса и отиде в склада, където имаше светлина и въздух от отворените прозорци на товарния док. Имаше чувството, че е първият пролетен ден след дълга зима.
Боуригард го закара до апартамента и му показа откъде да хване автобуса за работа.
Прибирането у дома беше бавно. Трябваше да минат през целия център. От сградите излизаха на тълпи хора, които бързаха да се приберат вкъщи.
Уелкъм се замисли за служителите пред мониторите. Те правеха едно и също пет пъти седмично, петдесет седмици годишно, цял живот. Той им се възхищаваше, беше удивен, наистина беше потресен.
Грейс хвана Уелкъм в коридора.
— Как мина първият работен ден? — попита тя.
— По-добре, отколкото да стрелят по теб.
— Наистина ли?
— Е, не беше кой знае какво, но като че ли сделката ще потръгне.
— Не ми го казвай на мен. Искаш ли да вечеряме?
— Къде?
— В някое евтино заведение. Ще бъдеш ли готов в седем?
— Да.
— Попитай го — каза Кейтлин. — Стига си се мотал. Кажи му го направо и ако откаже, да изчезва от апартамента и да напуска работата. Нека да си помисли върху това.
— Още е рано — отговори Хейс. — Искам да му дам малко време. — За какво?
— За да му стане интересно. Да поразмисли дали му харесва, дали действително го иска. След това, когато налапа въдицата, ще знае, че единственият начин, по който може да има всичко това, е да играе по свирката ни.
— И какво точно трябва да поиска толкова много?
— Онова, което всички искат — хубавите неща от живота. Какво друго?
27.
— Не — рече Нол. — Не мисля така. — Но ти дори още не си го видял — възрази Хейс.
— Това е признак на тесногръдие — добави Кейтлин. — Невъзприемчивост към всичко ново или различно.
Тримата седяха на най-горния ред от каменни скамейки в амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Беше вторник сутринта и там нямаше никой. Подходящо място за среща.
— Добре де, тесногръд съм — каза Нол. — Но знам едно — в този бизнес, ако намериш нещо, което има успех, по-добре се придържай към него. Кривнеш ли встрани, спукана ти е работата.
— И все пак, ще следваме плана на играта — настоя Хейс.
— Не, няма да стане. Този път е различно. Не знам как намирахте всички онези адреси досега, но работата вървеше добре. Онова, което искате сега, е нещо друго. Казате, че онзи имал сейф в мазето.
— Хората не държат сейфове в къщите си за украса — рече Кейтлин.
— Това ми е ясно. Но или сте били там и сте го видели, или някой ви е казал. И в двата случая аз съм пас, защото е прекалено близо до дома ми.
— Иди поне да, огледаш къщата.
— Нещо повече — продължи Нол — аз не разбирам нищо от сейфове. Да предположим, че ме заведете там и наистина има сейф. Само ще си загубим времето.
— Действаме по този въпрос — рече Хейс.
— Намерили сме специалист — добави Кейтлин.
— Само това ни липсва — още някой да бърка в меда.
— Какво отрицателна отношение! — изпищя Кейтлин.
— Огледай къщата — настоя Хейс.
— Преди да се простиш с кинтите — допълни Кейтлин.