Той я целуна. Парите я бяха довели тук и те щяха да я накарат да се премести другаде, помисли си Уелкъм.
30.
Хейс беше на терасата. Слънцето изгряваше над залива. Кейтлин му позвъни отвътре. Уелкъм го търсеше.
— Няма да работя повече — рече той. — Не мога да се справя, тази работа не е за мен. Трябваше да ти го кажа.
— Съжалявам — отговори Хейс.
— Ами апартаментът? — попита Кейтлин от другия телефон.
— Да — каза Хейс. — Започнал съм да го плащам.
— Ти спомена за някаква друга работа — каза Уелкъм. — Сериозно ли говореше?
— Да.
— Не говори повече — рече Кейтлин. — Тръгваме веднага.
Уелкъм седеше на стълбите пред апартамента си и ги чакаше. Не искаше Грейс да се среща с Кейтлин и Хейс. Беемвето спря и Уелкъм се качи отзад.
Минаха по моста и влязоха в Марин. Размениха си няколко незначителни реплики. През две-три минути Кейтлин се обръщаше назад към Уелкъм и го поглеждаше мазно.
Той беше виждал този поглед, но отначало не можа да се сети къде. После си спомни. В пещерата зад водопада. Когато бяха сами.
Хейс зави към Маунт Тамалпас.
— Искаме да разбием един сейф — рече Кейтлин.
Тези богаташи?!
— Предполагам, че не става дума за вашия — каза той.
— Естествено.
— Аз не съм касоразбивач.
— Но си взривявал мостове и складове с амуниции — възрази Кейтлин. — Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да вдигнеш във въздуха вратата на някакъв си сейф?
— Предполагам, че мога да го направя. Само че не съм крадец.
— Някой да е споменавал такова нещо? — попита Хейс.
Кейтлин пак се обърна към Уелкъм и впи очи в неговите.
— Ти направи бомбата — каза тя, — а ние ще се справим с останалото.
— И какво ще спечеля от това? — попита Уелкъм.
— Приятелство — отговори Кейтлин.
Погледът й трябваше да изразява сантименталност и в пещерата наистина изглеждаше такъв. Но днес той само разсмя Уелкъм.
Кейтлин не откъсваше очи от неговите. Хейс шофираше и не виждаше това.
— Това вече не е достатъчно — рече Уелкъм.
Би трябвало да го каже на Хейс, но Уелкъм говореше на Кейтлин. Искаше да я накара да разбере колко много могат да се променят нещата за няколко дни.
Изразът на лицето й изведнъж се вледени. Тя рязко се обърна напред.
— Десет процента от онова, което е в сейфа — каза Хейс.
— Което означава?
— Най-малко един милион и половина в скъпоценни камъни и ценни книжа.
Уелкъм мислено махна една нула от милиона.
Той знаеше, че в момента навлиза в забранена територия. Хейс и Кейтлин бяха престъпници и той също беше на път да стане такъв.
Странно, но не се чувстваше по-различен от преди. Да преминаваш граници без паспорт, да бъдеш там, където не те очакват, да правиш неща, с които можеш да си навлечеш сериозни неприятности, ако те спипат. Уелкъм знаеше всички правила в тази игра. Трябаше да признае, че до голяма степен обаянието на специалния взвод на морската пехота се дължеше на факта, че те знаеха различни тайни, бяха обучени, плащаха им добре и ги подтикваха да вършат неща, заради които други хора биха прекарали доста време в затвора.
И това беше една от вероятностите. Може би най-малко опасната от другите.
Ако погледнеше на въпроса от тази страна, Уелкъм знаеше как да се справи. Тук беше в свои води.
— Мисля, че ще мога да сглобя нещичко, с което да отворя онзи сейф.
— Знаех си, че ще го направиш — рече Хейс.
Нол седеше на най-горния ред на амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Гледаше как Хейс и Кейтлин се приближават към него заедно с Уелкъм, М.
— Преди да започнем — каза Кейтлин — не издаваше звук, докато не изясним всичко. За по-безопасно няма да използваме истинските си имена. Майк, това е Айк.
— Здрасти, Майк — рече Нол.
— Аз съм Айк — възрази Уелкъм. — Ти си Майк. Не беше ли така?
Как само ги бъзика, помисли си Нол. Този тип явно беше свестен.
— Не мисля така — каза Нол. — Аз съм Айк, значи ти си Майк.
— Престанете — намеси се Хейс.
— Майк и Айк — рече Уелкъм. — Невероятно.
— Защо да не сме Еймос и Анди?
— Или Мът и Джеф.
— По-добре Кърли и Лари.