— Само ще направя онова, което мога да правя — отговори Уелкъм.
Чудна кола е мерцедесът! Уелкъм тръгна от Сан Франциско на зазоряване. Пое по междущатската магистрала, включи автоматика на сто и десет километра в час и остави колата да го носи по Сентрал Вали. Макар че спираше, за да раздвижи крака си на всеки два часа, той влезе в Лос Анджелис в ранните часове на следобеда.
Хапна в Сан Клементе. Не бързаше. Сетне подкара по I-5 към океанското крайбрежие. Мина доста време, откакто живя във военната база в Пендълтън, но беше сигурен, че ще намери мястото, което търсеше.
След няколко километра видя примигващите червени крушки и неонови светлини на „Фокс Хол“. Паркингът беше пълен с военни джипове.
Вътре — въртящи се светлини, облаци цигарен дим, бирен привкус и оглушителна музика. Тълпи ниско подстригани глави, обърнати към едно момиче на дансинга, което кършеше бедра.
Неприятен спомен. Всички онези нощи, прекарани в този бар, караха Уелкъм да се чувства потиснат и нещастен.
Но сега изпита усещането, че тук не му е мястото. Това не беше чак толкова лошо.
— Уелкъм — изрева някой.
Уелкъм едва чу името си — толкова силна беше музиката. От една маса в ъгъла някой му махаше с ръка. Литълджон.
Той беше няколко години по-възрастен от Уелкъм, нисък, с изправена стойка. Слаб и подвижен. Чернокож.
Навремето, ако човек му беше приятел, Литълджон стискаше ръката му по няколко пъти, като сграбчваше пръстите му, преди да поеме дланта.
Сега му протегна спокойно ръка. Уелкъм я стисна веднъж. Жилавите ръце на Литълджон още бяха мускулести. Не се бяха виждали от Бейрут.
Уелкъм си поръча халба бира. Литълджон беше преполовил своята. Поговориха малко за едно време, за войната. Уелкъм му разказа как са го ранили. Литълджон искаше да знае как е като уволнен, в цивилния живот. И на него му предстоеше пенсиониране и той се чудеше как ще я кара.
— Различен свят — отговори Уелкъм.
Не знаеше как да се изрази по друг начин. Имаше много за разказване, но не можеше да намери подходящите думи.
— Виждаш какъв е животът там, но едва когато станеш цивилен, разбираш колко е различно.
— В хубав или в лош смисъл? — попита Литълджон.
— Само различно. А дали е хубаво или лошо — зависи какво търсиш.
Литълджон не остана доволен от отговора, но смени темата.
— Онази поръчка… — започна той.
— Надявам се, че няма да те затрудня.
— Всичко е в колата. За какво ти е, ако не е тайна?
— Трябва ми за една работа.
— Ега ти работата…
— Един богаташ иска да проникне в сейфа на друг богаташ.
Хейс беше измислил някаква история, в случай че Литълджон се поинтересува — нещо за измама със застраховки и взривяване на опразнена сграда. Само че звучеше неправдоподобно и беше по-добре да каже истината на Литълджон. Какво от това, че я знае?
— Мисля, че два половинкилограмови пластични взрива ще разбият вратата на сейфа.
— Ще стане — съгласи се Литълджон.
— Казах, че сам ще направя устройствата. Парите са добри. Пък и имах нужда от някаква работа.
— Никой ли няма да пострада?
— Не. Няма да взривявам самолети или офиси. Искам само да спечеля малко пари.
Литълджон каза на Уелкъм да го последва до колата. Той имаше бял понтиак. Нещата бяха в багажника.
Уелкъм докара мерцедеса до понтиака.
— Дявол такъв — рече Литълджон, като видя мерцедеса, — не ти е отнело много време да се издигнеш.
— Дадоха ми го само за двадесет и четири часа.
— На мен никой не ми дава нищо.
Отвориха двата багажника. В този на Литълджон имаше един дървен сандък.
— Правя го само заради теб — каза Литълджон.
Той вдигна сандъка и го сложи в багажника на мерцедеса.
— Колко са вътре? — попита Уелкъм.
— Пълен е до половината.
— Това е повече, отколкото ми е необходимо — рече Уелкъм.
— Задръж ги. По-лесно е да ги измъкна, отколкото да ги върна обратно. А, сложих и двадесетина детонатора, макар че не ми каза.
— О, да, забравих. Така е в цивилният свят. Човек не мисли за такива подробности като детонатори. Умът ти е зает с други неща — отговори Уелкъм и затвори багажника.
— Използвай ги както трябва — рече Литълджон.
— Това струва пари.