— Вярно е — потвърди Рурк.
— Можеш също да попиташ защо сме именно при теб.
Хейс искаше да й изкрещи да го убие, ако наистина това е желанието й. Щеше му се всичко да приключи. Чакането не улесняваше нещата — поне не за него.
— И отговорът е — продължи Кейтлин, — че ти сам си го просиш, Евън. Ти приличаш на сочна ябълка, увиснала на клона от външната страна на оградата. Не можеш да останеш маловажен и незабележим. Не, ти си нещо специално. Ти молиш някой да те откъсне.
Взривът беше като гигантска ръка, която се протегна от мазето и разтърси цялата къща. Прозорците се натрошиха на парчета и разпръснаха стъкълца като малки мълнии по старите гипсови стени. За част от секундата килимът под краката на Хейс се раздвижи и той изпита чувството, че иска да го понесе нанякъде.
Успя да запази равновесие. Ала Кейтлин не можа. Тя се стовари на пода. Рурк падна на колене. Когато се огледа, Кейтлин се изправяше на крака, като отново насочваше пистолета към него.
Стените бяха на мястото си, а покривът — над главите им. Но когато Хейс освети стаята с фенерчето си, всичко изглеждаше леко накриво.
— По дяволите — изруга Кейтлин. — Бързо. Трябва да се съсредоточим.
Тя смушка Рурк с автоматичния пистолет.
— Хейс, скъпи, слез долу и му кажи да престане да се лигави. Стига толкова. След няколко минути изчезваме оттук.
Значи щеше да го убие, в края на краищата, помисли си Хейс. Той затъкна револвера на Рурк в колана си и тръгна надолу по стълбите. Видя батерията и мина покрай жицата, която прекосяваше цялото мазе и стигаше до коленичилия пред сейфа Нол.
Въздухът се бе сгъстил от праха и частиците от взрива и приличаше на аквариум с размътена вода.
— Едва не ни вдигна във въздуха — рече Хейс.
— От налягането е. В затворено пространство се получава такова сътресение и въздухът се раздвижва.
Хейс се огледа. Мазето не беше в прекалено лош вид, както бе очаквал. Като че ли всичко, което можеше да бъде преместено, беше вдигнато и сложено пак, но не съвсем на мястото си. Краищата на пералнята бяха вдлъбнати и изгорени. Но нищо повече.
— Не го прави отново. Качвай се горе. Тръгваме.
— Ами онзи? — попита Нол, като погледна нагоре, където по всяка вероятност стоеше Рурк.
— Не се безпокой за него — отговори Хейс. — Тази работа не е за теб. Да вървим.
— Ще опитам още веднъж. Почти го отворих. Виж.
Във вратата на сейфа имаше малка дупка.
— Само с една ключалка е — добави Нол. — Съвсем малко ми остава. Още веднъж. Един лек взрив, премахваме остатъка от ключалката и готово.
Как ли би изглеждало всичко, ако оставеха работата недовършена, помисли си Хейс. Ще стане ясно, че наистина не са искали да разбият сейфа. А замисълът беше друг.
— Колко време ще ти отнеме? — попита той.
— Половин минута, ако не ме караш да отговарям на въпросите ти.
— Гледай да не ни вдигнеш във въздуха.
— Ще сложа съвсем малко експлозив. Нищо работа.
— Бързо — рече Хейс, обърна се и излезе от мазето.
Заизкачва се по стълбите, като се надяваше, че когато влезе в хола, всичко ще е свършило. Но Рурк още стоеше с разперени ръце до стената. Кейтлин крачеше задъхана зад него и размахваше автоматичния пистолет.
— Ще го направим ли? — попита Хейс.
— Да — отговори тя. — Да, ще го направим. Само че не знам как. Трябва да го обмисля. Размишлявах, но не стигнах до определено решение. Смятах, че самата ситуация ще ме вдъхнови.
— Насочи пистолета към него и натисни спусъка. Това достатъчно ли ти е за вдъхновение?
— Нищо не разбираш. Нямаш усет за тези неща. Трябва да бъде извършено добре. Не искам да е банално. Ще го направя ювелирно.
Долу отново гръмна, но този път само се трясна силно и къщата се разлюля едва доловимо.
— Не му ли каза…
— Това е последният взрив.
— И край?
— Защо не? Колкото повече се мотаем…